Как угасва прекрасният залез,
като край на приказка вълшебна,
с дъга от слънчеви отблясъци -
пурпурно-златни, виолетови ...
След чудния залез идва нощта -
лунна, със звезди неземно нежни ...
Но тя защо ли пълни ме с тъга -
самичка съм аз, във вълшебството ...
Сам сама с небето – бездиханна ...
А звездите мило взират се в мен
и с усмивка ми маха луната,
но, сълзите в очите ми тегнат...
"Спри!“ – помолих прелестния залез,
„Уютно с теб е, в самотна вечер ...“,
като че влюбено, тъй му шептя ...
И хоризонтът сякаш просветва -
зървам мигом, във вечерния мрак
онез отблясъци божествени ...
Зова ми чул е, дивният залез -
с вечна красота съм упоена ...                                                                                                                            Дорагеорг