Замяната
Замяната
Догарящото Слънце пръсна жа́ра
люлеещи вълни се разгоряха –
отсреща сякаш викаше ми фара,
че идва буря и е нужна стряха...
Подгонени от залезния огън
и птиците подплашени се скриха...
От хоризонта доближи с тревога –
нощта, която исках да е тиха...
С любимата Жена да я посрещна,
загледани в звездите да мечтаем,
но може би на Бог се молих грешно,
че в някакъв абсурд неразгадаем
и само за минути преброени
от тътен се разтърси хоризонта
и спря за малко идващото Време –
Светът да запокити в преизподня...
Стъмни́ се и изчезнаха звездите,
морето посивя́, брегът изчезна –
набрали мощ от вятъра вълните
превърнаха за миг морето в бездна...
И мълнии в стихията жестоко
раздираха небето на парцали –
а то самото, вече и безо́ко,
се гънеше от сили развилняли!...
... В уюта на брега за миг изтръпнах
забравих за Жената и звездите,
душата ми се сви, едва помръднах
в посока към морета и вълните...
Понеже знам – в морето има о́ще
моряци не успели да се скрият
и ги подмятат ветровете нощем
на бясната, нестихваща стихия...
Молитвено застанал на коле́не
помолих се загледан в необята:
„ – О, Боже отпусни им още Време,
а във замяна давам си душата!...“
20.06.2021. /Едно време в Океана
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Коста Качев Всички права запазени
