Заровили поглед

Със скрити от мъглата сива очи
се взирам през сълзи в битието.
Реални ли сме, или реално мълчим,
отдавна изпратени в небитието.

Заровили поглед в шепа стотинки,
можем ли да видим реален света?
В душите се плъзгат гадинки
и ровят, все ровят само в калта.

Ниско снижен е погледа на роба.
Веригите му тегнат от векове.
Влачат го приземи чак до гроба,
неизправил за миг дори рамене.

Бичове плющят тежки от всякъде.
Мисълта се люшка окървавена.
Светлина се стича бавно от някъде,
но душата в бурни пламъци стене.

Веригите отдавна са ръждясали,
но ний в ръждата покорно стоим.
Свободата дава мисловни проблясъци.
Какво ще я правим, трябва да решим!

До кога ще стоим в небитието,
безрасъдни, бездушни, безверни?
Отвори очи! Виж над себе си небето!
Прогони от него облаците черни!

Бъди вятър земен, бурен, реален,
мъдър в своите човешки решения!
Дори Бог ще ти бъде благодарен.
Ще подкрепи бунтовното ти мнение...

13 06 2016