Защо?

Защо?

Защо постъпваме така,

когато искаме да сме „велики”?

Защо убиваме света

с наште думи и слова безлики?

Защо се мръщим на света,

когато той е тъй прекрасен?

Защо не виждаме това,

което прави го красив и ясен?

Защо стремим се към богатство,

когато щастието е любовта,

защо разбива се човешкото ни братство,

когато само ние владеем света?

Защо вървим без път и без посока

когато светло бъдеще ни чака?

Защо превръщаме света в истина жестока,

като затъваме по малко в мрака?

Защо потъпкваме красивото и ценно,

за да нахраним ние душите си с пари?

Защо не се обърнем искрено и откровено

към невероятното, с което Бога ни дари?

Защо не искаме да се усмихнем,

дори когато случват ни се чудеса?

Защо прекрасното стремим се да притиснем,

а не търсим нови хоризонти, небеса?

Защо стоим унили, умълчани,

когато всичко може да изгрее?

Защо сърцата ни са каменни, съдрани,

когато всеки може своя песен за запее?

Защо не бъдем ние за миг безстрашни

и да превърнем всичко в чудеса?

Защо не спрем да бъдем слаби и нещастни

и заедно да променим света?