Защо през гората
Да гледам как листът гори?
... Да, сега ме боли.
Сега връхлитат ме спомените.
Сега отлитат доволни и злобите.
Загубен.
Не, изгубен е думата.
Лута се... паникьосва се в мрака.
Усеща дъха на Луната.
Чупи клоните и къса храстите.
Но гласът на мрака напуска след разума.
Леден, кристален, бодящ,
горящ, задушаващ, изпиващ,
задъхващ, красив, необятен
дъхът на сивият мъх
краде интелекта ти, обсебва живота ти, чупи разкоша ти.
И листата са влажни.
И земята ронлива.
И клоните длъжни,
и душата страхлива.
А капките стават на лед,
който гори красотата ти.
Най- малките те довършват.
Защото ти не разбра самотата си.
Вече дъхът ти излиза на облаци.
Умът ти работи на провлаци.
Сам ще загинеш там, друже.
И лягаш на камъка хладен,
и дъх си поемаш ти жаден,
и птичките утре опяват те.
Хладните тръпки полазват те.
И спомняш си що за жалка гадина си
и колко далечен и чужд си на хората.
Колко самотен си само зарад умората.
Отпускаш ръцете си на земята студена.
Влагата от листата попива през порите.
Студът вкостенява те.
Страхът подлудява те.
И мракът жадува те.
И мракът изпива те.
И мракът желае те.
И мракът копнее те.
И мракът вика те...
О, що за жалък страхливец си!
Природата ти показва красотата си,
а ти мислиш, че иска месата ти!
Такъв си и такъв ще си останеш...
в каменния град, където дрънкат китарите.
О, мили! Cлънчев лъч! Виж!
Но ти отдавна замина си.
Предаде се без да съм карал те...
Нещастникът, умря си в гората...
... Да, сега ме боли.
Сега връхлитат ме спомените.
Сега отлитат доволни и злобите.
Загубен.
Не, изгубен е думата.
Лута се... паникьосва се в мрака.
Усеща дъха на Луната.
Чупи клоните и къса храстите.
Но гласът на мрака напуска след разума.
Леден, кристален, бодящ,
горящ, задушаващ, изпиващ,
задъхващ, красив, необятен
дъхът на сивият мъх
краде интелекта ти, обсебва живота ти, чупи разкоша ти.
И листата са влажни.
И земята ронлива.
И клоните длъжни,
и душата страхлива.
А капките стават на лед,
който гори красотата ти.
Най- малките те довършват.
Защото ти не разбра самотата си.
Вече дъхът ти излиза на облаци.
Умът ти работи на провлаци.
Сам ще загинеш там, друже.
И лягаш на камъка хладен,
и дъх си поемаш ти жаден,
и птичките утре опяват те.
Хладните тръпки полазват те.
И спомняш си що за жалка гадина си
и колко далечен и чужд си на хората.
Колко самотен си само зарад умората.
Отпускаш ръцете си на земята студена.
Влагата от листата попива през порите.
Студът вкостенява те.
Страхът подлудява те.
И мракът жадува те.
И мракът изпива те.
И мракът желае те.
И мракът копнее те.
И мракът вика те...
О, що за жалък страхливец си!
Природата ти показва красотата си,
а ти мислиш, че иска месата ти!
Такъв си и такъв ще си останеш...
в каменния град, където дрънкат китарите.
О, мили! Cлънчев лъч! Виж!
Но ти отдавна замина си.
Предаде се без да съм карал те...
Нещастникът, умря си в гората...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Рен Леан Всички права запазени
