Как искам аз да хвърля ръкавица на Съдбата,

да я попитам как измерва нашите грехове.

Защо понякога е тъй жестока

и мачка безпощадно нашите души?

Уж раждаме се равни и всекиму е даден шанса да живее,

тогава как се случва тъй, че в наши дни

едни по-зле са от кучета бездомни,

а други къпят се в охолство и пари?

Едва ли толкова са тежки греховете им,

че даже хляб да купят нямат с какво

и няма как такива праведници да са другите,

които имат всичко що купува се с пари.

Не зная аз защо така устроен е животът,

как може всичко да промени,

така че с достойнство съхранено

по пътя земен да вървим.

Изгубихме човешкия си облик,

превърнахме се в сенки на достойния човек

и не разбирам как Съдбата с безразличието свое

неправдите узаконява в този свят.

Защо родили сме се, щом не можем

човешкото у себе си да съхраним,

защото само мрак и болка,

и страх за утрешния ден изпълват нашите души.

Ей, ти, Съдба, май вързани са ти очите

и греховете теглиш слепешком

или наистина са непростими

направените грехове от нас?

Дано, Съдба, в теб да се намери

частица милост за човешкия ни род

и шанс човекът да получи

с достойнство да завърши земния си път…