Защото ме обичаше и затова

станах по-силна, смела и красива,

повярвах в себе си и чудеса,

почувствах се и аз щастлива.

Познаваше ти всяка гънка

от мойто тяло и душа,

разбираше по-добре от всеки

всеки мой поглед, трепет и тъга.

И плаках, и се смях до тебе,

подкрепяше ме в радост и в беда,

макар понякога да те измъчвах,

прощаваше ми и това.

Ти беше моята опора,

това, което ме държи,

и как сега без тебе

животът ми ще продължи?

Чуваш ли, когато ти говоря,

когато плача аз до гроба,

как нямам сили да си тръгна... -

бушуват болка, гняв, тревога.

Не ме попита дали може да умираш,

не ме предупреди

и все за тебе се оглеждам,

чакам да ме викнеш ти...

Не може просто ей така да ме оставиш,

по дяволите...

всичко в мен крещи,

не е честно, не те пускам,

истерично все повтарям - остани... и остани.

Как искам да се гушна в тебе

и да спре да ме боли!