Заслужаваше си авантюрата
Обичах те
до полуда.
Стенех
и се вричах
... и загубих!
Сега облаци
раздрипани
хвърлят
черна сянка.
Желания
отритнати
търсят ниша,
за отмора и дрямка.
Дланите
пръсти свиват,
запазвайки
топлината ти
и болката прикриват,
попарени от сланата
на времето отминало
безвъзвратно.
Обичам те,
проклинайки луната.
Драпериите звездни
и спазъмът на душата.
Онази скитница,
непритежавана от никого,
за гърлото ме стиска,
крещейки името ти.
Обичам те...
Свободна,
в претенциозното
пространство,
съвест имам
и тя е
непритежавана...
Трагичните раздели
присъщи са
на влюбващите се души.
Да се влюбиш
е слабост,
не остава
трайни следи.
Да обичаш е сила,
постоянство...
Ако има вечност,
там е за обичалите...
Ти подаряваше
мечти,
облечени в
златиста свила,
думите ти бяха
течност,
пареща по вените.
Беше чакащ
и ме караше да чакам,
изживявайки истински
огъня на тръпката,
вземах те...
и ме притежаваше...
Авантюрата
си заслужаваше,
раздялата... също.
Обичам те,
но това не е
влюбване!
Вричането
не е време
изгубено,
заслужаваше си
авантюрата!
Обичам те...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Татяна Всички права запазени
