Затуй солен прибоят е...
Луната щом изгрее, в косите посребрени,
сълзите на поета – опали ще блестят.
Замаяно прибоят ще легне, примирено,
измолил тиха ласка – целувка за из път.
Изпълнила небето му с влюбено дихание,
ще прибере в косите си звездите, златен рой.
Рай е, за очите му, в блаженото незнание,
че колкото тя вярна е – все по-неверен той.
Морето пак ще лумне и хиляди делфини,
от перли и от пяна ще съградят дворец.
На малкия прозорец безсънна ще премине
и тази нощ самотна, за тъжния творец.
И тихо ще покапят сълзите върху римите,
ще догори свещицата, до капчица сребро.
На листа е написано : Някъде там има те...
Спомни поета, клетия, ти с обич и добро.
Зора когато сипне, Луната пак ще плаче,
ще сбира тя по пясъка от сълзи бисер бял,
за отлив красотата й какво ли вече значи,
и Слънцето засенчва я, дори без капка жал.
Спи премалял поетът и мека е постелята,
дори насън прегръща го бленувана жена...
Не го будете! Моля ви! И не ги разделяйте...
Затуй солен прибоят е, от чувство за вина.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
