Луната щом изгрее, в косите посребрени,
сълзите на поета – опали ще блестят.
Замаяно прибоят ще легне, примирено,
измолил тиха ласка – целувка за из път.
Изпълнила небето му с влюбено дихание,
ще прибере в косите си звездите, златен рой.
Рай е, за очите му, в блаженото незнание,
че колкото тя вярна е – все по-неверен той.
Морето пак ще лумне и хиляди делфини,
от перли и от пяна ще съградят дворец.
На малкия прозорец безсънна ще премине
и тази нощ самотна, за тъжния творец. ...