В далечината тя свети, блести
диамант, огрян от лунните лъчи
под синята планина и червените небеса
неспирно плаче тя и моли се за чудеса.

Кафявите очи се взират с последната
капка надежда в душата на човека вечна,
красотата и се стича по кафявите коси,
но огъня в душата и не спира да гори

Рицар във блестяща броня чака тя,
окована във вериги гледа вечността.
Сърцето и, колосалния гигант,
умът и, космическия необят.

И аз я гледам през стъклото,
разделителят между доброто и злото.
Живота си бих дал само наяве да я зърна
и за един последен път да я прегърна...