4.05.2019 г., 23:20 ч.

Затворник в Алкатраз 

  Поезия » Любовна, Философска, Оди и поеми
496 0 0

Тихо и меко, изгряващо е времето
Пролет е, а слънце грее студено и се чуди
Загатващи темата, че носим си бремето
Пърхат наоколо цветни... пеперуди

В живота понякога се случват неща
Защо са се случили и как – не е ясно
Въпроси те карат да спираш света, а
Отговора идва и на теб ти става тясно

Какво съм Аз? Едно нищо – прегазен
Не мога да дишам и нявга ще спра
Обичащ неземно, но от хората мразен
Ще направя добро, ако веднага умра

Но аз няма, ха, само глупости говоря
Погребението е скъпо, а нямам и пари
Защо ли май със съвестта си аз ще споря
Вместо да се гътна и да кажа пак "Уви.."

Студено навън и студено отвътре,
Започвам да пиша своите мемоари
Потъвам спонтанно, потъвам навътре
Всичко е свършило, а едва е Януари

Може би е хубаво, намериш ли следа
От някой друг човек, който се е опарил
Пред всички четящи, Аз ще потвърдя -
Не само кокичета цъфтят през Февруари

Март е интересен, но пак е студен
Замъглено съзнание без капка светлина
Се оглежда за пътя – а той е зелен,
Дълъг, безкраен и не започнат отсега

На човек му става скучно - тогава, когато
Осъзнае, че го е налегнала онази - самотата
Срещу скука не помага и цял тон злато
Самотен си – умрят в страната на чудесата

Какво пък толкова може да се случи
В Априлски следобед неволно отнесен
Човекът може и случайно да научи,
Че животът е кратък, но животът е песен

Каква е цената на билета на щастието -
Безкрайно пътуване до Венера и зората
Ние всичките – гарнирали сме ястието,
Отдавна са оскубани на хората перата

Като малки капчици в океан от лъжи -
Те страдат и обичат, и плачат, и мълчат
Капчици се стичат, разтапят се дори -
Вярват във някого, докато не ги наранят...

Всяка Августовска утрин, нещо в мен умира
Странно, обаче не го намирам за нередно
По пътя продължавам, не зная как се спира
Виждам, че лятото се буди за последно

Есенно време листата окапват, жълтеят
Светът се настройва за дълъг зимен сън
Усмивките се натъжават, лицата не греят
И всяка вечер става по-студено на вън

А аз не се предавам, изгрявам от нищото
Откъде ли имам сила и защо не ме боли?
Най-сладкото от всички неща навън е скришното
Но там е опасно, врагът никога не спи!

Субективно или не – виждам всичко черно
А още е топло – стигнах до Септември,
Но каквото и да бъде, ще бъде триизмерно
Безочливо, на сляпо правим ний маневри

А без видимост хората понякога се блъскат
Понякога залитат и понякога горят
Понякога подобно на змиите грозно съскат
Но няма значение – накрая всички ще умрат

Прелитащ самотно над посивялата дъга
Аз съм пречистен, но пак съм безсъвестен
В сенките на мрака, вътре в синята мъгла
Присмивам се на тебе, защото си повърхностен

Ние бързаме бавно - сега Октомври е наред
Той е характерен със настъпващ листопад
Мъглив и студен е както този стихоред
и вижда се края на годишния кръговрат

Ужасни ветрове сковали са полето
Небето посивяло - оцветява ни живота
Превърнато във камък – изстинало сърцето
Със стенание просвирва последната си нота

Ето ти Ноември, придружен от първи сняг
Носещ страдание, вървящ към тъмнината
Снегът е посипал даже морския бряг,
Затрупал е земята, сякаш свършва тук играта

Обаче нищо няма край и всичко се повтаря
Както вчера и утре, както днес и вдругиден
Затръшват се вратите, нова бездна се отваря
И ставаш малко по-добър или по-ожесточен

Рано следобед грейва Декемврийски залез
Самотно в коловоза, трака някой счупен влак
А моята гара – за всеки друг е просто прелез
В сивотата потъвам, облечен в черен анорак

Оскърбен и изгубен, но намерил светлината
Вече плача без сълзи и бездиханно усмихвам се,
Безмълвен се радвам на звука на тишината
А слепите очи, сякаш шепнат "обичам те "

Виелици затрупват остатъка от мене
Скоро всичко ще изчезне, ще изчезна даже Аз
Обаче ще остане духът на друго време
Заключен между Вас, като затворник в Алкатраз

Дали така ще изглежда вече всяка година,
Дали ще има смисъл, дали накрая има Рай?
Дали двама са малко, дали много са трима
До последно мечтай и всичко свое раздай

Остави си само късче от емоциите в душата ти
Онова, което багри живота ти бодлив
Остави си малък спомен, докосни го с ръката си
Убоден, кървиш - това напомня, че си жив

© Венцислав Хинкински Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??