Затворникът

Добър ден, господин затворник!
От години все си там –
сред тия толкова влажни
и напукани стени.
Дори ароматът те издава,
че и в съня не можеш да си ти.

Кажи ми как живееш
(като на приятел сподели)
с тази монотонна самота.
Не ти ли мъничко тежи
гордостта си вечно да преглъщаш?

Какво в живота те крепи,
има ли към кого да се обръщаш?
Затворникът носи ли беди,
ако никога не е излизал вънка?

Аз съм ти приятел, сподели...
Имам чаша малка –
може да я ползваш.
В нея колкото искаш си сипи,
нека щастие доливаш.

Та трудно, мисля се живее,
без да видиш белотата на деня,
а ти, затворнико,
как ли го умееш –
да се раздаваш и пак да тънеш в самота?

Не те ли пронизват хиляди стрели?
Не те ли стягат раните с юзди?
Какво ли толкова си сторил,
че все преследван си престъпник?

Понякога искам да те пусна,
Да отлетиш на бяла свобода,
щастие да имаш в дози,
от които да препиеш.

Е да, ала не мога.
Понякога идвам, да те чуя.
Че в затвора трудно се живее.
Чух, че мен си викал
някъде из между дробовете.

Ето тук съм, тук си. Стоиш си на позиция.
Репетиция, твърде нелепа репетиция.
Това ли е то да си затворник?
Кажи ми, прав ли съм, сърце?