Поглеждам, гледам, взирам се - не виждам!
Усмихвам се, със глас се смея - вътрешно кървя!
И бързам, тичам... Накъде?!? Оставам неподвижна!
През мен минават, безтелесна - не дишам, не живея, не мълвя!
А погледът, побит като тотем вековен във прахта,
напрегнат, търсещ, като светкавица стремглаво пропълзява.
След миг от празна и противна суета
се спира и пред храма на Богинята остава!
Пустини, време, дъжд и кал,
а във очите ми е само моята Богиня!
И всеки миг в сърцето ми - най-вечният, неразрушим олтар,
душата си жадуваща дарявам ти, любима!
на Ели...
© Даниела Иванова Всички права запазени