Несбъднат си... А толкова те искам... -
ръцете ти, блуждаещи по мен,
и устните - във моите притиснати,
аз да съм полет, а пък ти - небе.
Гласът ти да е шепот и въздишки,
сподавени във нежния ми стон,
а думите - ненужни и излишни,
целувките ни - сто пъти по сто,
очите ти - загледани в душата ми,
сърцето ми - препускащо до пръсване,
звезди - от умиление разплакани
пред любовта ни, светове разтърсваща.
Сбъдни ми се. И аз ще ти се сбъдна.
И нека Бог ни вземе на небето.
Дори и в Ада, но със теб да бъдем -
от тук до вечност. И до после. Слети.
Ако съм въздух - ти от мен да дишаш,
ако си вятър, нека си в косите ми,
ако съм рима - с кръв да съм написана,
ако си светлина - да си в очите ми.
И някъде във някое безвремие,
след вечността, след всичко да пребъдем -
безсмъртни като хиляди вселени,
по-сбъднати дори и от несбъдното...
© Росица Чакърова Всички права запазени