Зазиждам звънкото си ехо...
Зазиждах ехото на думите отречени
и с тях взривявах мълнии от спомени.
На мен не са ми нужни вече мостове,
за да достигна бреговете с истини.
В крайъгълния камък се препъвам
и с ехото си още се надвиквам.
Със юлски длани парещи докосвам
житата златни, сред които тичам.
Надбягвам ветровете в себе си
и с бурите понякога флиртувам.
Потичат дъждовете ми нечакани
във нощите, в които теб сънувам.
Миг само да поспра... светът ще срине
по стръмното начало звездопадите.
Сред залези обагрени, мечтите ми
ще се люлеят пропиляни и изгубени.
И затова зазиждам звънкото си ехо
във летния пожар на моята любов.
Рисувам трепета лазурен на сърцето
със тънката си четка от възторг...
и с тях взривявах мълнии от спомени.
На мен не са ми нужни вече мостове,
за да достигна бреговете с истини.
В крайъгълния камък се препъвам
и с ехото си още се надвиквам.
Със юлски длани парещи докосвам
житата златни, сред които тичам.
Надбягвам ветровете в себе си
и с бурите понякога флиртувам.
Потичат дъждовете ми нечакани
във нощите, в които теб сънувам.
Миг само да поспра... светът ще срине
по стръмното начало звездопадите.
Сред залези обагрени, мечтите ми
ще се люлеят пропиляни и изгубени.
И затова зазиждам звънкото си ехо
във летния пожар на моята любов.
Рисувам трепета лазурен на сърцето
със тънката си четка от възторг...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
