Зазиждам звънкото си ехо...
Зазиждах ехото на думите отречени
и с тях взривявах мълнии от спомени.
На мен не са ми нужни вече мостове,
за да достигна бреговете с истини.
В крайъгълния камък се препъвам
и с ехото си още се надвиквам.
Със юлски длани парещи докосвам
житата златни, сред които тичам.
Надбягвам ветровете в себе си
и с бурите понякога флиртувам.
Потичат дъждовете ми нечакани
във нощите, в които теб сънувам.
Миг само да поспра... светът ще срине
по стръмното начало звездопадите.
Сред залези обагрени, мечтите ми
ще се люлеят пропиляни и изгубени.
И затова зазиждам звънкото си ехо
във летния пожар на моята любов.
Рисувам трепета лазурен на сърцето
със тънката си четка от възторг...
и с тях взривявах мълнии от спомени.
На мен не са ми нужни вече мостове,
за да достигна бреговете с истини.
В крайъгълния камък се препъвам
и с ехото си още се надвиквам.
Със юлски длани парещи докосвам
житата златни, сред които тичам.
Надбягвам ветровете в себе си
и с бурите понякога флиртувам.
Потичат дъждовете ми нечакани
във нощите, в които теб сънувам.
Миг само да поспра... светът ще срине
по стръмното начало звездопадите.
Сред залези обагрени, мечтите ми
ще се люлеят пропиляни и изгубени.
И затова зазиждам звънкото си ехо
във летния пожар на моята любов.
Рисувам трепета лазурен на сърцето
със тънката си четка от възторг...
© Евгения Тодорова All rights reserved.
