Злато
Врабченце на клон чик-чирика.
Узрелият залез въздъхва.
И с багрите, лика-прилика,
перце на синигер настръхва.
Очите ти, топло кафяви,
полепват немирно разнежени,
по сенни полени лилави
и локви от капки наежени.
Окичена в риза предвесник,
на зима под шипки и трънки,
с листа от тютюните пресни
изписваш си веждите тънки.
Усещам гръдта ти жарсена.
Държиш ме с усмивка на лято.
Аз път съм. Ти – есен стаена,
в шумящо пендарено злато.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Красимира Чакърова Всички права запазени
, благодаря ви Ваня, Силве, Дани, Дочка, Ангелче!
