„Гаснех като пламък, докосващ се до остро късче лед... Плаках, виках, губех се в дълбините на безразличния ти поглед... Кой щеше да се вгледа в мен, както ти никога не направи...?”

Знаеш ли...

Видях я...

Обърнах се и я зърнах… За един единствен, кратък миг от вечността...

Усмивката, която отне дъха ми. Онзи лъч светлина, накарал сърцето ми да затрепти за първи път, истински... Жестът, от който се зароди искрицата вечен огън в душата ми...

Запомних...

Сияещите, топли очи. Непринудения поглед, зад който се криеше чисто, детско очарование... Не всеки го притежаваше, но ти... Да, ти бе изтъкан от блещукащи нишки, които се забелязваха отдалеч. Изпъкваше сред другите, открояваше се...

Копнеех...

Да чуя отново гласа, превърнал се в музика за слуха ми. Той оцветяваше сивия, грозен свят, заличаваше следите от сълзи, връщаше живота, щастието, радостта... А смехът... Толкова звънък, толкова безгрижен, лек...

Осъзнах...
Колко различни бяхме всъщност. Седяхме от двете страни на безкрайна, непробиваема стена... Гледахме в противоположни посоки... Изправяйки се пред теб, аз бях слаба, безлична, една от многото... А ти... Ти стъпкваше всяко желание да се боря, подминавайки ме... Оставяйки ме сама, безсилна...

Знаеш ли....

Срещнах го...

Човекът, който ме видя. Този, който спря до мен и ми подаде ръка. Все още ти беше пред очите ми, но той постави дланите си пред тях и ме обърна към себе си...

Сигурна съм...

Той ще излекува раните, които ти ми причини.  Ще запълни празнотата, ще укори ударите на полумъртвото ми сърце. Няма да ме пусне да си отида...

Знам...

Че ще ме научи как да бъда смела, уверена, изпълнена с надежди и мечти.
Постепенно започнах да харесвам себе си, такава, каквато съм. Защо? Защото той ми го показа... Накара ме да се вгледам в отражението си. Посочи ми коя съм всъщност и каква трябва да бъда... Върна усмивката ми... Каза ми...
”Съкровището си ти...”