„Гаснех като пламък, докосващ се до остро късче лед... Плаках, виках, губех се в дълбините на безразличния ти поглед... Кой щеше да се вгледа в мен, както ти никога не направи...?”
Знаеш ли...
Видях я...
Обърнах се и я зърнах… За един единствен, кратък миг от вечността...
Усмивката, която отне дъха ми. Онзи лъч светлина, накарал сърцето ми да затрепти за първи път, истински... Жестът, от който се зароди искрицата вечен огън в душата ми...
Запомних...
Сияещите, топли очи. Непринудения поглед, зад който се криеше чисто, детско очарование... Не всеки го притежаваше, но ти... Да, ти бе изтъкан от блещукащи нишки, които се забелязваха отдалеч. Изпъкваше сред другите, открояваше се...
Копнеех...
Да чуя отново гласа, превърнал се в музика за слуха ми. Той оцветяваше сивия, грозен свят, заличаваше следите от сълзи, връщаше живота, щастието, радостта... А смехът... Толкова звънък, толкова безгрижен, лек...
Осъзнах...
Колко различни бяхме всъщност. Седяхме от двете страни на безкрайна, непробива ...