Изсъхналите клони скърцат в здрача,

дърветата простенват уморени.

Гневът към теб ме кара да не плача,

да не крещя в мъглите потопени.

Защо мълчиш? Не виждаш ли зората

след миг ще ни целуне със лъчи.

И двамата ще се сбогуваме с лъжата,

че съществуват сбъднати мечти.

Дъха ти чувам, чупи тишината

и ти се бориш с твоята умора.

Защо мълчиш, след миг зората

ще озари над нас простора.

И аз мълча. Горкото вдъхновение

избяга в паника от мен.

И с утрото повеждаме сражение.

Как мразя този следващ ден.