Зов

Животът ни като сезоните протича,
отдавна в детството остана пролетта,
и ето, вече лятото отлита,
на портата  почуква есента.
Поглеждам в огледалото и виждам.
Очите същите са с плам,
но образът ми е различен,
тук-там със ситни щрихи очертан.
До вчера нашите деца
държаха теб и мене за ръка
и като птиците през есента
сега отлитат от дома.
Поглеждам те, косите твои
посипани са със сребърния прах на някоя звезда,
годините оставили са и във теб следа.
Там някъде в началото на лятото
туптяха в ритъм нашите сърца.
Там някъде през лятото
с любов създадохме деца.
Там някъде през лятото
загубихме се във нощта.
От дълго време скитаме се в тъмното,
вината цяла си признах,
не е ли време вече в тъмното
да се намерим пак.
За прошка да те моля аз не смея,
в очите твои виждам моята вина
и бурята бушуваща от чувства в теб сега.
Последен зов към теб отправям.

Нека да разпалим пак жарта 
и да се открият в тъмното нашите изгубени сърца.