Със болката на увяхващото цвете

в пазвите на утринна роса,

ден и нощ аз питам ветровете

къде изчезна моята звезда?

В сънищата я докосва

тръпнеща от болката ръка,

облак тъмен затъмнява

утрото сияйно на нощта.

Вятър лют съдбата ми обърна,

сърцето ми в бурени оплита,

в тълпи и друми безпътечни

безцелно мечтата ми скита.

Къде е тя? Аз чакам от години,

в пожар горя неугасим.

Ту слънчен лъч душата озарява,

ту я помрачава дим.

Ден и нощ аз питам ветровете,

от необятното при мен дошли.

Ще открия ли, в лъчи огряна,

мойте най-приказни мечти?

Мълчи небето, от въпроси натежало,

в звезди прибрало милионите съдби.

Но миг, най-тъжен на земята,

звездата моя ще плени!