Дори и навън не излизаме вече,
скрити във къщи, покрили очи,
навън си блести прекрасната вечер,
от толкоз безбойни, красиви звезди .

Почти като хора, дребни мъждукащи,
зведички навред, щом вдигнеш очи,
и те като нас, живота живуркащи,
плаващи бавно, в небесни води.

Звездите си светят, а тъй са далеко,
и слънцето крий ги, от нас през деня,
но вечер щом тръгнем,нейде в полето,
затихваме кротко в небесна заря.

Кое е туй слънце, което ни пречи,
да видим звездите в очите до нас,
а те са си там, безблясъчно светят,
и чакат спокойно вечерният час.

Звездите очи са, и виждат ни тайно,
за тях няма пречка, ни покрив ни дим,
пък ние си мислим, че никой не знай ни,
будни как спиме, и спящи вървим.

Чии са очите, нощем тъй ясни,
чакащи жадно, ден подир ден,
да зърнат от долу звездички прекрасни,
човекът да светне, и мрак озарен.

И тогава навсякъде, горе и долу,
небе ще всичко, звезда до звезда,
и някой ще види в прозорец отворен,
как светъл и благ, е пред него света.