Аз съм празен лист. Празен – без нито една дума, без нито един знак по мен. Аз съм празен лист и път за себе си не виждам… Но все пак чакам. Чакам като прикован към пристанището кораб, който никога повече няма да бъде изкаран в открито море. Чакам… някой да ме намери, да ми подари поне един знак… за да не бъда повече празен лист. Чакам, а съм толкова изморен. А само ако можех времето назад да върна…

         Ако можех времето назад да върна… щях сега да бъда част от роман, сценарий, разказ. Ако можех… сега щях да бъда песен, стих или не, всъщност щях да бъда просто едно откровение…:

         Не знам на кого пиша, кой ще го прочете или дали въобще някога този лист ще попадне в нечии ръце, но ако все пак това стане… Здравейте, приятно ми е да се запознаем. Аз нямам име, но вие сигурно имате - затова ми е приятно. Много бих искала да ви разкажа всичко за мене, но всъщност “всичкото” е толкова малко. Целият ми живот досега е просто една незначителна прашинка… И все пак ще ви разкажа. Сега бих искала да се усмихна, само че нямам сили. Потънах и аз в черното ежедневие. Нищо вече не ме вълнува, за нищо не мечтая… а уж живея заради… какво значение има. Знаете ли, преди не бях такава. Преди мечтаех всеки ден да бъде слънчево или дъждовно. Преди мечтаех да обиколя света… живеех за това, а сега не мечтая. Отказах се, а толкова много боли. Знаете ли, преди можех и да обичам. Всъщност обичах всички хора – независимо лоши или добри. Обичах и тези, които не харесвах. Обичах ги, защото те бяха част от този пуст живот. Толкова обичах живота. Всичко за мен бе проза и музика. Дървета, коли, хора – за мен те бяха музикални инструменти, а аз бях диригента на неспиращата песен. Вечер тази песен се превръщаше в проза. И всеки ден бе различен, и всеки ден бе прекрасен. Какъв живот!

         Но всичко свърши. Отиде си, не знам кога… но си отиде. Аз не останах сама, не съм и самотна, но все пак толкова много боли от спомена за моя живот. Сега, животът е общ и аз съм част от него. Нямам посока. Пътя си не виждам – и не вървя, нито търся… не летя. Чакам, не знам какво, но чакам… само времето ми остана. Броя дните, месеците… годините и чакам, а всичко за мен е в мъгла. Не виждам, а все още мога да гледам. Без сърце останах – пламъкът в него отдавна изгоря, а пепелта бе разпръсната незнайно къде. Без сърце, с очи затворени и с душа черна, празна – това съм аз. И не знам накъде, нито за какво живея… а ако можех само времето назад да върна…

         Животът се разделя на три етапа – кастинг, театър и празен лист. Кастингът е първата стъпка, първата щриха от нашата маска. Ние постоянно играем – различни роли, изтъркани думи. Ние, явявайки се на кастинг приемаме ролята на жалния; на мечтателя, който иска само веднъж да играе на театрална сцена. Създаваме нашата история, обрисувайки я с тъжните моменти, в които винаги се открива капка надежда. Биваме одобрени. Появява се музиката… чувате ли я? Тиха е, но не трябва да заглуши мен – вълнуващата се мечтателка. Светват прожекторите, публиката ръкопляска – аз излизам и приемам друга роля – на новата актриса. Изтъркани реплики, жестове  и аплодисменти. Публиката е на крака. Аз започвам да играя друга роля – тази на великата актриса, живееща за аплодисментите на публиката. Слава. Пари. Аплодисменти, а после музиката спира. Няма реплики, нито зрители. Забрава. И ето, че идва ред на празния лист, който чака да бъде изписан. Не за слава, нито за пари. Не иска и аплодисменти. Листа, празния лист живее за да бъде изписан… дори да е с една дума.

         Ако можех времето назад да върна, бих искала да се родя празен лист. Празен – без нито една дума, без нито един знак. Ако можех…

         Ако можех времето назад да върна щях да бъда част от роман, разказ, сценарий. Щях да бъда песен, стих или просто едно откровение. Само че аз не мога да върна времето назад и сега съм един празен лист. Един празен лист, който чака да бъде намерен, да бъде изписан… И ще чакам, защото преди някой да си зададе въпроса “А сега накъде?”, първо трябва да се запита “За какво живее?”. Аз живея за бъда откровение, песен и стих, част от разказ, сценарий и роман… Аз живея за да оставя следа, дори да е малка… затова живея и моята посока, моят отговор на въпроса “А сега накъде?” е натам, където някой в този момент пише… пише своята недовършена история…

                                                                       Днес всяка секунда за тебе е скъпа.      

                                                                       Години изгуби в безпътна омая…                           

                                                                       Ти толкова трудно                                       

                                                                       излезе на пътя,                                            

                                                                      че просто си длъжен да стигнеш до края!

  Георги Константинов