„Във всяка наука истината е точно толкова,

колкото е в нея математиката"

Имануел Кант

       Истината като реалност, доказателство - видимо и познато, като граница или безкрай - необятен хоризонт, в който възможностите се сливат, умножават, но и се губят. Науката като сила, повод и цел, като сечиво, като начин. Математиката - статистика, сфери, симетрали и числа, съществуваща, необорима, като опора, като подслон.

       Основоположникът на немската класическа философия Имануел Кант поставя от двете страни на знака за еквивалентност двете понятия: истина и математика. Думите: „Във всяка наука истината е точно толкова, колкото е в нея математиката" придават на гореспоменатите понятия величинен характер и за тяхното „отношение" условие бива науката. Казаното от философа Кант има силата на закон, но и законът има своите слабости. То обобщава дългогодишния труд на редица учени, но и подлежи на преразглеждане и противоречие. Свързано логически, аргументирано от мнозина, вплело корени в историята подбужда въпроси, на които не успява да отговори, от които „се срамува": щом математиката в науката е истинноста ѝ, какво би било нематематическото в нея?; ако една наука, или част от същността ѝ не се основават на математически начала, бива ли лишена от истина?; опитът, „виновник" за доказването на теореми, нужен на всяка наука, но не винаги математически обясним, не носи ли истината и не води ли към нея? и пр.

       Философията, метафизиката и онтологията - понятия, сътворени от значението си и предназначението си, понятия, едновременно, различаващи се и равнозначни. „Конпнежът за мъдрост", „Над природата" и „ Наука за битието" са три различни състояния на едно и също учение. Пътят „към", породен от силното желание „за" са в основата на философията. Точно този път и това желание придават „привкуса" на безграничност и необятност на учението. Ето защо трудовете на Имануел Кант играят ролята на условен преломен момент за историята. Защото говорейки за лимитираност на човешките възможности и същност, за „рамката" , символизираща закона, неговото непрекрачване, за практическия ум, той гради представата за усвояване на реалността в математически измерения, затваряйки я в сфера, поставяйки ѝ коефициенти, коренувайки я, ограничавайки я.

       Много и известни са имената на привържениците и последователите на „насоката" на немския философ. Ахронологично дори, негови предшественици, занимаващи се с емпиризма, априоризма, с неопозитивизма са съгласни с Кант. Изброявайки всички „мислители", които имат поне една допирна точка, в дори, непаралелното движение с него, се материализира един списък, един безконечен  „мартиролог". Но това не доказва неоспоримостта и непоклатимостта на твърденията му.

     От самото начало на процеса на осъзнаване и „търсене", т.е. от създаването на първите няколко науки се наблюдава едно разделение - на точни и естествени такива. За точните се вярва, че се базират на математиката, в която поначало се смята, че не можем да се съмняваме. Естествените биват тези, които предстои да бъдат „изяснени", или които са залегнали върху хипотези. Парадоксални, обаче, са наименованията им: ако приемем едните, буквално, за точни, естествените, следователно, биха били неточни. И вайс-върса, ако едните са естествени, би следвало, точните да са неестествени. Ето как и нематематическото в науката не може да не е истина. Измеренията на истината, макар и многобройни, не ограничават. Една наука, каквато е квантовата физика или механика учи точно на това - как реалността, съответно - истината, подлежи на изменение - постоянно и всевидно, спрямо различни фактори, условия и хора. Тук се крие и една от слабостите на твърдението на Кант - генерализирането - използването на думи като „всяка", в повечето случаи бива критикувано, а „истината" не може да бъде поставяна между двете отвесни, прави черти на един „модул".

     Етимологичното значение на понятието „математика" е „обичащ да учи". Копнежът за знание е един от главните и водещи фактори за развитието на човек, за напредъка му, за „крачките". Самият страх от непознатото, от тъмното, тази ахлулофобия го е водила към науката. И точно в математиката, във вдъхващите доверие математически граници и криви, човекът открива сигурност, една стабилност, лекува фобията си. За това е и желанието за математическо обяснение и на „естественото", на необяснимото математически. Там е най-сигурната и точна, най-нужната истина. А за да е човек наясно със себе си и с възможностите си, той трябва да се ограничи, той трябва да не се взира в „неизравненото", в неясното. И точно в това положение, истината в науката се равнява на математиката, точно тук думите на Кант имат тежестта на закон.

     Изобразителното изкуство - симетрия, пропорционалност, съразмерност, но и абстарктност, нелогичност, неизчислим замисъл, чувство. Етиката, психологията, науките за човека и естеството на поведението му, вълново, непредсказуемо, невъзможно за поставяне върху графика, в числа... Също науки. Опитът, диктуващ истина.

     Въпрос на „истина или математика", вечен като „кокошката или яйцето" или решим като „истината, толкова колкото математиката"? Допуска ли се изключение във „всяка" или се комформираш с наложената „догма", която изцерява страха от непоснатото, тъмното? Ето как два противоположни паралела на едnо и също нещо, допиращи се и разминаващи се са едновременно съвместими и в контраст. Ето как Имануел Кант поставя нулата в числовата ос, на която всеки сам избира позицията си.