The scars.*

" The scars of your love remind me of us

They keep me thinking that we almost had it all

The scars of your love, they leave me breathless

I can't help feeling we could have had it all " *          

        Обичах. И не един път. Любовта обаче остави в мен множество прободни рани, които малко по малко зарастват, но някои остават, нали? Трите белега на миналото, любовта, намереният копнеж. И те са тук, за да останат. Няма ли да изчезнете, да избледнеете, да ви забравя?

          Физическите белези на организма са онези именно рани, които ни напомнят как сме се катерили безразсъдно по изключително високи дървета, как сме обикаляли катерушките по градинките, как сме карали за първи път колело без помощни, как вироглаво сме вървели по тръби над река, но за разлика от вътрешните белези, те са тук, за да се смеем, и постепенно се изгубват във вече отминалото ни детство, оставайки завинаги там. Животът обаче ни среща с твърде много хора, които могат да се окачествят като белезите на една ранена душа. И този път няма да изтичам при мама, за да „го цунка и да мине”, защото няма да мине, нали? Да, пораснахме и белезите в сегашния живот са от малко по-сложно естество, минават трудно и болят силно, а някои си остават там, дори години, след като си бил ранен.

          Седнете, облегнете се удобно, днес ще ви разкажа историята на едно момиче с големи надежди, кафяви очи и една усмивка, съдържаща романтиката на целия свят. Тя съм аз и аз съм Тя. Бях малка, и като всяко дете обичах да лудувам, да скачам, да тичам, да се катеря. В един слънчев, летен ден, паднах върху едно желязо, то прободе дълбоко кожата ми, оставяйки дълга диря от кръв. Назъбеният предмет остана да лежи там, стърчащ, напоен с частица от мен. Оттогава на бедрото ми стои белег, дълъг около пет сантиметра. Всеки път, когато погледна надолу, в съзнанието ми не изниква моментът на болка и детски плач, мисля си за хилядите моменти радостно детство, за лудото момиче, което съм била, и вероятно още съм. С годините белегът постепенно избледня и почти не се забелязва. Болеше само за секунди. Но какво бихме казали за другите белези, как болят те, какво ни напомнят, дали изчезват? Аз пораснах, вече не се катеря, не падам, не оставям капки кръв тук и там, само частици от сърцето ми се загубиха по пътя на любовта и голямата мечта. И ги търся, но те няма да се върнат. Взеха ми ги. На тяхно място сега в душата ми са зейнали три големи белега на това, което имах, което исках, и което нямам. Единият от тях е особено специален, и като че ли неизлечим. Той символизира една детска и невинна любов, на първите двама, вплетени в нощта, създавайки илюзия за съвършенството, което обаче вече е свършило. Нося те още, и ще продължавам да те нося, докато… Би ми се искало да мога да кажа докога, а не мога. Искам да знам дали отново ще те срещна, дали ще те усещам както преди, дали ще те обичам както някога. Защото „ако някога пак те целуна, две звезди ще се смеят до нас, и ще помнят, че някой обичах…” *. Може ли това да си ти? Човекът, с когото трябва да бъда, с когото искам да бъда. Не знам. Изчезна. Обичах. А сърцето ми е крехко, но бълнува, изрича твоето име и не знае как да те изтрие, все си мисли, че там има повече, че между нас има повече, че краят не е дошъл. Но, мило сърце, чуй ме, краят дойде, играта свърши, а ти изгуби. Не бушувай в гърдите ми, не разрушавай душата ми, не пречи на мислите ми. Забрави. Боли, но остави, минало свършено, нали?

          Вторият белег обединява в себе си представата за една наистина чиста любов, лишена от всякаква корист и неискрени подбуди. Едно изключително преживяване между двама души, намерили се в ураган от  множество познати. Тогава и именно тогава изпитах една горяща по тялото ми искра да искаш да направиш всичко за някого и да не ти „пука” дали ще получиш нещо в замяна, да искаш само любовта, да копнееш само за целувката, да сънуваш прегръдката. Обичах. И той си отиде. Откъсна друга частица от сърцето ми и сега то плаче още по-силно, защото болката е двойна, защото щетите са големи, защото отново трябва да забравя. Пътувам в метрото и те виждам, ти си там, останал запечатан в съзнанието ми. Наскоро обаче се освободих, нали? Ти помниш. Все още те нося, но парченцата вече не си пасват така. Срещнах те отново, но не те исках. Помня те, и ще те помня, но ти си друг, а белегът, който до скоро гореше, е на път да изгасне. Обичах те.

         Белезите са много, но само няколко са тези, които сърцето не оставя да избледнеят, които разпалват в съзнанието ти болката на миналото, припомняйки спомени от бъдещето. Това, което си искал да стане, което си представяш, което знаеш, че е щяло да бъде перфектно. Третият белег е капката кръв, новата сълза, която се отдели от душата ми, частицата от сърцето  ми, която премина отвъд границата на нормалната болка, и изведнъж се озовах на мястото, откъдето няма връщане. Ти напука душата ми като старо огледало и започнах да отразявам грозотата на света, да виждам само недостатъците, да спра да се надявам и обичам. Този белег е олицетворение на една приказка. История, в която аз бях принцесата с кафявите очи, отдала се на себе си, загубила желание за любовта, а ти принцът, който ме спаси, върна ми вярата. Момент на съвършена среща между двама души, идеалното пасване - създадени един за друг. И вероятно бяхме. Но така и не разбрахме. Принцът се превърна в жаба, а аз останах запечатана в спомена. След теб не бях себе си и го знам. Но се върнах. Още те нося, ти си белегът, който остави в мен най-голяма празнота и нова рана, от която бликат парещи, кристално-прозрачни сълзи. Влюбих се в теб за секунди, разбрах какво стои зад истината – любов от пръв поглед. Даде ми толкова много, но ми взе повече. Отне ми вярата, отне ми истината на това, което преживяхме. Вече не знам дали беше сън, или реалност. А и си твърде далеч, за да си спомня. Аз съм тук и душата ми плаче, заради онова, което не изживяхме, заради това, че останахме просто една черно-бяла снимка в прашния албум. И ако искаш, някой ден си спомни за мен, знаеш, че това, което преживяхме, остави отпечатък там, където спомените живеят, и погледът ми не лъже, когато казва, че те обичах. Но и този белег ще изчезне, като повечето рани, и само пепелта от останките ти ще напомня, че някога си бил. Обичах те.

          Бях малка, тичах, скачах и не се страхувах от поредната рана, от новия белег. Днес съм голяма, не тичам, не скачам, не падам, но сърцето ми трепери, страх ме е, нося три отпечатъка, белязали гърдите ми. Три рани, три парченца от самата мен, които остават загубени във вечността, три капки кръв, стичащи се по ръба на повредената ми душа. И аз живея, весела, щастлива, но ранена, защото където и да съм, трите белега стоят до мен, сгушили се тихо в топлото сърце. Само времето остана да ме съди, да държи в ръцете си съдбата ми, съдбата – кога ще ви забравя. Два от тях са по пътя към стаята на славата, там, където се запечатват хората, за които просто някога си спомняш и разказваш след време с усмивка на уста. Без страдание, но с малко носталгия в очите. Но ти… първият, не искаш да изчезнеш, нали? Стоиш си там, в дълбоката, покрита с леко засъхнала кръв рана, полуизмита от сълзите, не позволяваш да забравя. И как ми се иска да знам дали ще те срещна отново, дали ще те обичам... Виждам те навсякъде, в романтичната песен, бучаща от старото полуработещо радио, в усмивките на двама влюбени, поели на разходка в слънчевия ден, в парфюма на минаващия покрай мен непознат, в подаръците ти, заели горните рафтове на шкафовете ми, във филмите, които сме гледали заедно, в червеното плюшено сърце, навито на пружина, което ми подари за 14-ти февруари, в лицата на общите познати. Виждам те, ти ме гледаш, стоиш на алеята, където се целунахме за първи път. Помниш ли? Беше спонтанно, неочаквано, усетих сърцето ти в ръката си, то туптеше силно, препускаше бясно, искаше само мен. Още преди началото вече ме обичаше. Какво тогава се обърка? Къде сгрешихме? Защо позволихме да се изгубим? Обичах те. И си платих скъпо, за това, че ти помогнах да ме обичаш по-малко от преди, а ти, разбра ли какво е да изчезна от живота ти завинаги, можеш ли да живееш така, плати ли си дълга на свой ред, че ме да остави да си отида. Аз съм далече. Друг е пътят, по който поех, и няма да се срещнем, не утре, не в другиден. Три са белезите, които нося, но ти си този, който няма да забравя никога. Ще те помня, ще ме помниш ли и ти? А как искам да знам дали ще се срещнем отново… или пак ще останем сами.               

*the scars – белезите (англ.език)

* Adelle - "Rolling in the deep"

* „ако някога пак те целуна, две звезди ще се смеят до нас, и ще помнят, че някой обичах…” – Група Те, „Ако някога”