Човек не е никога тъй щастлив нито тъй нещастен, както си въобразява

Човек не е никога тъй щастлив нито тъй нещастен, както си въобразява

Може би един от най-забележителните човешки пороци, както и неговите прояви, е способността му да рисува една картина така, че когато я погледне, единствен той да вижда отражението на слънцето във водата като златна корона и изгнилите листа по дърветата като грозна гротеска на летния им образ. Когато друг погледне тази картина, обаче, намира за изключително важно да отбележи точността и прецизността, с която художникът е пресъздал един  обикновен ден. Той не вижда нито мъката, нито радостта, нито чувствата, изобразени на платното, защото не смята за нужно да ги забелязва. Може би това трябва да бъде работа на приятелите, които винаги са така добри да ни бъдат такава опора, каквато ние, ако бихме искали да имаме, бихме били много по-щастливи от факта, че тя вече съществува. Хората се различават точно по това свое преиначаване на нещата - да виждаш това, което искаш да виждат очите ти, да чуват ушите ти, да вълнува сърцето ти. Болката от това да се чувстваме нещастни е много по-голяма от самото нещастие и хората, знаейки това, се възползват от него в два случая - когато изпитваме огромна нужда  да се самосъжаляваме или когато изпитваме другата толкова голяма нужда да ни съжаляват. Ах, колко е приятно усещането, че хората ни съчувстват, да знаем, че в техните очи изглеждаме мъченици и герои (защото мъченичеството само по себе си е героизъм)... В опитите си да изглеждаме като страдалци, ние често се самозабравяме и отиваме далеч отвъд границите на нашето собствено страдание, заедно с него потъпкваме и самолюбието и гордостта си. Да - изглеждаме жалки, но какво от това, след като намираме утеха?... Сълзите дали мият страха и срама или обратното - в желанието си да бъдем по-малко страхливи и по-горди намираме сили да отмием сълзите? Рядко знаем за какво плачем - много пъти смятаме, че така е редно, много пъти точно заради това отказваме да плачем. Човек даже не знае защо  е нещастен  толкова често, колкото не знае защо е щастлив. Щастието не е радост и хората много пъти го бъркат, по същата тази причина - защото не знаят коя е тя. Границата между щастието и нещастието е толкова тънка, колкото я определи нашето самолюбие. Странно е, защото ги дели само една сричка, но тя е като пропаст за чувствителните хора и като трън за студените. Щастието е състояние, при което не ни интересува дали в чуждите очи изглеждаме като герои, мъченици, борци. Нито ни интересува дали гордостта ни е потъпкана - самото състояние предопределя в такъв момент да бъдем добри или поне по-добри. Да си въобразяваш, че си щастлив - няма такова състояние, защото, за разлика от нещастието, тук не търсим причината, довела до това. Да вярваш, че си щастлив човек, е нещо далеч по-различно - ако правехме с щастието това, което правим с нещастието, отдавна щяхме да сме загубили сетивните си способности. То е необременено, само когато обстоятелствата, които са предоставили възможността да изпитаме това, са обстоятелства на едно добро дело - в противен случай щастието се превръща в една най-обикновена злоба. Разликата между това да си въобразяваме и да мечтаем е в това, че едното е породено от вече случил се факт, а другото тепърва предстои. Човек сам избира кое е то, а по избора съдим  за душата му.