Времето е отвратително... Студено и топло, мокро и кално се редуват през ден...
Тръпки преминават през моето тяло... Виждам ножът студен...
Прозорецът... Там е утехата... В необятната нощ... Отварям го, а пердето се вее зловещо... Сякаш съм в призрачен сън...
Чувствам се ужасно - размекната, потисната, тъжна, сама... Нямам път... Красота...
Звездите са твърде далече... Недостижими за човешка ръка... Протягам ръце към Луната, но черен облак застава пред мен...
Разказвам приказки за живота и човека, когато плача и когато се смея, когато всичко отричам, когато тичам натам, където никой не ме чака, когато бавно се връщам там, където никой не плаче и не се смее... Само тогава аз се чувствам човек...
Земята... Аз и Земята сме едно! И все пак, какво? Човек е Бог, но и прикована жертва... Остава само кръстът... Той е за всички... В него е болката, а тя постоянно се рови в мен...
Необятен Космос и една безумна любов! Това е моята любов... По-силна от всичко... Бушуващ ураган в мен...
Дали?! Лег ...