Първо обедняваме духовно. После материално.
Така ми се струва. Колкото по-бедни ставаме в себе си, толкова по-богати се оказват онези, обладаващи нашата духовност. Малкото, което имаме, е нещо, което те не могат да присвоят никога. Но то е важно. Все пак сме хора. И те изстискват лимона на изцедената жизненост, последното, стремежа към живот, за да ни отнемат правото да бъдем достойни.
Защото техният живот е праведен – в собствената им метрична парична система. Те няма какво да дадат, но могат много да отнемат.
Волята. Гръбнака. И парите. Най-вече – тях.
Нали за тях работим. Нали за тях се вдигат въстания. Нали пенсионерите непрекъснато се оплакват за това – че нямат пари.
А дали?
И пенсионерите, и инвалидите, и работещите – те живеят за достойнство. За пари – не, за радост искат да живеят. Младите мечтаят да отгледат семейства, деца. Възрастните – да се порадват на внуци. Престарелите желаят достойни старини. Звучи простичко. Елементарно. Битово. Това не са пари.
Не са мангизи.
Не е д ...