Това се случва тогава, когато налееш толкова много чиста отрова директно в душата си, че всички брони, черупки, обелки и обвивки ужасено се евакуират в краката ти и започнеш да ги настъпваш и подритваш. Когато първо тихо, неусетно, почти приятно, а после с вик на кристално чиста болка, осъзнаеш течната, лепкава, безформена голота на това, което наричаш своя душа. Когато сърцевината на съществото ти засвети със собствената си, пронизваща сама себе си, светлина, а после хвърли лъчите си навън. Когато образите на всичко, в което вярваш и обичаш, се превият назад и настрани, затрептят и дрезгаво закрещят истинските си имена. Когато трябва да преживееш потреса, че много от тези имена са всъщност грозни, прегризани, сдъвкани и прогнили, измислени някога от някой друг и оставили в душата ти гноящите си петна, които обелките ти изрисуват в привлекателни и ежедневно изискващи късчета от теб. Когато осъзнаеш, че тези късчета са всичко, което наричаш свой живот и как не можеш всъщност да ги скъсаш оттам без безутешно да скъсаш и душата си. Когато съзреш заразното зло на света около теб запечатано там вътре, сраснало и вкоренено, ежедневно всмукващо гориво от теб, разравящо всичко, паразитиращо върху добрите ти намерения. Когато с чисто голата си душа осветиш всичко това и оцелееш сблъсъка с истината за него. Когато вливащото се в теб започне да те гори, но и да изгаря в собствения си огън. Когато се научиш да обличаш чуждото зло в своето добро.
Тогава живееш. Иначе си един от паразитите.
© Милен Иванов All rights reserved.