„Едно място, в най-далечния край на морето”

Едно малко островче в най-далечния край на морето. Островчето на надеждата и любовта. Жалко, че все по-малко хора се стремят към него. За много от тях пътят до островчето е обгърнат от непрогледна мъгла и те безпомощно се лутат. Но тия, които истински желаят да го открият, просто вярват и следват интуицията си. Тогава островчето на щастието е тяхно, но те не забравят, че около него морето е пълно със скръб и болка, и дори само леко кракът си да докоснат до спокойната повърхност на безкрайното море, те усещат здравата хватка на живота, но въпреки всичко не се пускат от нея, а просто за миг здраво стъпват на малкото островче. Но е трудно да запазиш равновесие там. То е толкова малко. Но веднъж стъпили на него хората, усетили сигурността на твърдта му, никога не ги напуска чувството на надеждата и любовта. Колкото и дълбоко да бъдат погълнати от морето, колкото и трудности да срещнат, в съзнанието им изплува онова малко, оголено, толкова просто изглеждащо островче и сякаш, че то ги дърпа нагоре към светлината и гальовната топлина на слънцето. А хората, които не са открили това съкровище за душата и съзнананието, остават там дълбоко под гладката повърхност на трудностите и бедите. За тях светлината на спасението никога не е съществувала. Но само ако можеха да си подадат главите над морето от болка и да вдишат въздуха, изпълнен с любов, дарявана от слънцето, очите им щяха да се отворят и да видят малкото, скътано в най-далечния край на морето островче. Тогава те с всички сили щяха да заплуват към него. Мългата ще се е вдигнала и те ще усещат силата на стремежа да ги тика към желаната цел. Още преди да са стигнали те вече ще усещат надеждата, а любовта и щастието ще проникнат в тях.

И всеки би се запитал къде е това толкова далечно място с малкото оголено островче? Дали наистина е на края на морето, защото морето край няма? Къде точно е то? Островчето всъщност е много близо до нас, защото е вътре в нас, в душата ни. То е спасителната ни пръчица, когато морето на трудностите ни залее. То е стремежа и целта ни. Кара ни да се чувстваме щастливи само защото сме дръзнали да го потърсим. Макар и толкова мъничко то ни крени, защото е точно толкова голямо, колкото и щастието. Малко щастие с голямо болка - какво повече може да поиска човек, който е изпитал тази комбинация. Не е ли тогава най-сладкото и най-желаното щастие някога, а голямата болка не ни ли се струва толкова малка, когато капката щастие се слее с нея?