И какво, ако грешиш за себе си. За собствените си идеи и идеали. До това докъде се простират възможностите ни/ти. Можем ли да предвидим какво ще се случи след час, два, ден, седмица... И какво, ако не можем. Ако не можем да спрем да мислим за бъдещето и все пак да не можем да знаем какво ще се случи. Това дали ни обезкуражава, или пък твърде обратното. И какво, ако тишината се превърне в най-добрия ни слушател, защото не говорим, а само мислим, премисляме всички варианти, всички „ако”, които могат да се появят. Но пък винаги пропускаме последната възможност, която точно тя най-вероятно се случва. И какво, ако не помъдряваме достатъчно от грешките си, а се впускаме във все нови и нови такива. Трябва ли това да ни накара да спрем да опитваме, защото така няма да грешим. Вероятно не. Забранената ябълка винаги би ни била най-вкусна... дори и твърде утопична. И какво, ако мечтите ни не се сбъднат и не бъдем всички красиви и богати и няма мир по целия свят. Това дали ще спре да ни мотивира да грешим. Може би да, може би не. Само времето ще покаже. И какво, ако винаги търсим извинение. Това по-слаби ли ни прави, по-безотговорни, по-безразсъдни, или пък по-ограничени. Сигурно, дори понякога и повече от това, но пък понякога пък и нищо от това. Важното е да продължим танца на живота ни. А дали той ще бъде валс, пого, кючек или прощален блус, не винаги зависи от нас или някой друг, а просто с годините така се случва... И какво, ако не вярвате в написаното ли. Ами нищо. Просто се заслушайте в тишината и всичко около вас само ще ви разкаже всичко каквото и както си е.