Иконите

на последния век от второто хилядолетие са превърнати в парчета от мозайка. Обезсмислили са се като отделни значения, но и не показват цялата картина. Именно това превърна хилядолетието в наше.

Битието ни е разбито на отделни артефакти - синтез, призван да държи сакралното и профанното еднакво разбираеми.

Най-показателният пример за това е отношението ни към храма като общо понятие.

В масовото съзнание той става къща на Бога. В същата мяра, обикновената къща придобива сакрална стойност, извлечена от наивистичната представа за Доброто устройство на света.

Този тип архитектура на значенията не разчита на акцентирането, а на обезличаването; пренася митологичното отношение хаос-ред в ежедневието и превръща съществуването ни в един повтарящ се ритуал. Създава се псевдо образа на глобалното село, чието устройство е съобразено с посоките на света (всяка от тях обозначена със своята собствена икона), и където комуникациите са на високо ниво. Изхождайки от интересите си, всеки от нас може да надникне през прозореца (в миналото) и в монитора на “дяволската машина” (днес) и да се ориентира по иконите пръснати из цялото видимо поле.

Равнопоставянето заличава разликите, а социалните връзки придобиват формален характер. В това отношение не е важно с кого точно искаш да говориш, а въобще искаш ли да говориш. Създават се връзки между много хора, но и условия за самоизолация.