Какво си ти?

Какво си ти?

Какво си ти, красиво създание? Какво търсиш в тоя безмилостен свят? Какво търсиш в моята душа?

    Искам те! Но какво си ти? Някаква искра, подпалила онова сърце, което отдавна от болка се бе вкаменило...

Срещнах те! Видях те! Усетих те! Ти си това, което си! Ти си моята нова любов! Моята нова болка!

    Почувствах любовта ти, наподобяваща любовен лъч, да се плъзва по диамантената повърхност на онова запокитено в пустошта езерце, което носеше името Сърце! Бе миг на възраждане! Бе настъпил моментът тъжните, окапали от моите очи, сълзи върху листенцата на цвета, да отразят онази нова тръпка - Теб!

    Бе тихо, но те чувах! Бе мрак, но те виждах! Бе непознат, но те обикнах! Бе истински и не те забравих!

   Само онова слънце в далечината при залез над морската шир отразяваше твоя лик и като че ли цялата вселена шепнеше името ти с оная звучност на бликнал в душата изстрадала ручей!  Как ми върна живота? Как събуди заспалите клепачи на уморените очи? Как усети топлината на онзи лъч, който ме огрява сутрин?

    Ти си бисер в прахта, който блести над душевния смут! Само ти успя да пррогониш оная зла магия - затворила бе тя вратите на щастето, бе орисала любовта и я бе превърнала в частица от безкрайното!

   Душата ми бе гола, бе пуста, бе нещастна! Ти вникна в нея и порази силната тревога - болката! Вече нищо не е така мразовито в душата, откакто теб те има! Дори и онзи студен и мрачен януарски ден не е така подтискащ със своите снежинки, наподобяващи замръзнали сълзи, сега те са по-красиви отвсякога - те са твоите очи!

      Защо дойде?  Защо си тук и кой те прати? Благодаря ти, че вдъхна живот в душата ми! Благодаря ти, че не остави да бъда захвърлена от морската вълна върху онзи скалист бряг - самотата!