Кога си отива болката?

            В свят, в който много от нас са страдали за поредната приключила връзка или несподелена любов, и където болката заема главната роля в нашия живот, беше интересно да се зачудя: ”Кога по дяволите забравяме и болката си отива?” Когато човек е влюбен и сърцето му е разбито, дали беше вярно, че времето лекува или това е само трик, с който хората, които ни съжалят се опитват да ни успокоят. Можем ли да спрем да обичаме някого само защото е разбил сърцето ни, как успяваме да оцелеем и колко време ни трябва, за да спре да ни боли? Това са  въпросите, които всеки един наранен човек си задава по пътя към вкъщи, чудейки се дали ще издържи още малко или ще падне на земята безпомощен, чувствайки, че не може да продължи напред без човека, който до този момент е изпълвал живота му. Можеше ли някой от нас да предположи кога ще спрем да се измъчваме за отминалите шансове и пропуснати възможности, почти винаги съпътствано от непрекъснатото повтаряне на думите: ”… трябваше да направя това, трябваше да направя онова...”, или това просто е част от процеса на раздялата, изгубената любов и болката, която заема половината от сърцето ни.

            Един ден заобиколена от хора със съсипани връзки и разбити мечти, чиято вяра към любовта е почти изчезнала, ме накараха да се замисля на колко от нас им се продължава тази игра на преструвки и усмивки, само и само, за да прикрием колко страдаме отвътре и как имаме чувството, че крещим от цялото си гърло в стая, пълна с хора, а никой дори не забелязва.

             В света на мъката и самотата е пълно с хора, чийто живот е променен от следващата объркана връзка, и чиято болка не си отива колкото и да чакат в мрака, забравили, че на земята има чувство наречено “щастие” , не беше трудно да намеря подходящите хора, които да излеят душата си пред мен. За целта говорих с момиче, което две години се вързало за кретен, който дори не го интересувало, че тя може да му даде цялото си сърце. На преведен език “вързала” означава влюбена до уши като пълна идиотка. Тя ми сподели, че го обичала повече от всичко, а той непрекъснато се занимавал с момичета, които пет пари не давали за него. В един от поредните тежки дни, чиято жертва отново била тя, ми разказа как до един момент всичко вървяло като по ноти, а в следващия той седял до поредната и правил всичко онова, което моята героиня би искала да прави с нея. С всяко вдигане на погледа си тя виждала непростимото, а в сърцето и се забивали като нож бавно и мъчително всичките му издънки. Докато мислела, че вероятно още има шанс за тях двамата, той опровергавал всяка нейна надежда, че вероятно все още може да заедно. По пътя към дома се чувствала толкова безпомощна и самотна, очите и били пълни със сълзи, а сърцето и се късало малко по малко. Покрай нея минавали много хора и никой дори не забелязал колко болка има в погледа и. Въпреки че била на улица, пълна с какви ли не минувачи, тя се чувствала толкова сама и изгубена, мислейки си дали ще има силите да оцелее или това ще е краят на нейната вяра, любов и надежда, че въпреки всичко нещата ще се оправят. Още няколко неща се въртяли в обърканата и глава, които не и давали мира, някои от които били свързани със съмнението, настанило се в душата и, съмнението, дали това било краят и как може да сложи точка на страданията си и да спре да го обича или напротив вече беше пристрастена към него и нямаше как да се измъкне от капана носещ името на нейния любим. Най-вероятно тя щеше да се справи, просто една частица от нея щеше да си отиде заедно с него- човекът разбил сърце и. Завладяна от света на нейната трагедия се замислих и осъзнах, че всеки от нас е страдал малко или много, но само силните оцеляват, успяват да забравят и тогава болката си отива.

             Може би повечето от нас трудно се справят със сложната задача да се съвземеш от най-тежката раздяла или несподелената любов, но когато до нас са най-милите ни хора и най-сетне сме осъзнали, че няма смисъл да  съжаляваме за миналите грешки, няма ли да е по-лесно да успее? В този момент, колкото и късно да дойде той, ще имаме възможността да забравим, да простим, да погледнем живота с други очи и да си кажем: ”Продължавам напред!” Тогава вече ние разбираме, че сме се освободили от оковите на миналото и сега единственото, което ни остава е да почакаме болката да си отиде, заедно със спомена за него.