Jul 3, 2006, 2:00 PM

Когато си на дъното ... 

  Essays
3188 0 4
7 мин reading

            Ето, още една затворена книга... на един живот и една прелестна душа.

            Лутам се през тъмна гора с огромни сиви дървета... кално,влажно... гледка, смразяваща сетивата ми. Мрак, пустота... Страх, агония... Къде се намирам? Помогнете ми!

            Да... там някъде между живота и смъртта, битието и всемира, пространството и вечността, ада и рая, Аз и никой, душата и тялото.

            ЕХООО!!! Има ли някой? Има ли някой, на който да предам посланието си?

            Мрак, пустота... мълчание, самота. Коя съм? Коя бях? Какво станах? Има ли още болка, която не съм изпитала, а ми е нужна да изпитам?

            Самият живот е една безкрайна болка. Болка, причинена от борбата да оцелееш в един свят на безкрайно съревнование, алчност, жестокост, поквара. Борба за надмощие.

            Унасям се... виждам родния си дом, виждам мама да се труди, да засажда прекрасен живот в утробата на Майката Природа. Те обменят една близка енергия, образуват  ореол от приказна светлина помежду си, защото всяка знае какво е да дариш живот. Колко много обичам тази жена!... Виждам как татко се връща от работа – усмихнат е... явно денят му е предоставил срещи с усмихнати хора, сполучил е. Толкова се радвам! Отива при кучето в двора и си играят. Животинчето му се радва, усеща доброто в него. Всяка минута на гняв, разочарование и тревога е изписана върху лицето му и сякаш няма сила, която да може да я заличи. Обожавам този мъж – силата, мъдростта и волята, които носи в себе си... Вратата се отваря и излиза сестричката ми... Това диване. Толкова е порастнала, разхубавява се с всеки изминал ден, а заедно с това и поумнява. Радва се на мама, тати, кучето... Тя е едно съкровище с потенциал да стане истинска рядкост. Започва да се оглежда и да пита: “Къде е кака? Како, къде си? Не се крий, липсваш ми!”. Изведнъж всички започват да викат: “Къде сиии?”...

            Събуждам се стресната. Къде съм? Отново този обезпокояващ сън. Някой ме търси, някой пита за мен. Но защо? Какво съм направила? Винаги съм била сама... Не издържам вече... ИСКАМ ДА ГИ ВИДЯ и ДОКОСНА... Не бягайте! Моля ви, останете още малко при мен! Имам нужда от вас... Не ме оставяйте!

            Домът... семейството – що за живот и щастие без вас?

            Така нуждата ми от обич и подкрепа се превръща в най-голямата ми мечта.

            Отново лутане, тъга... Неизвестността ме погубва.

            ИСКАМ ДА ИЗЛЯЗА ОТ ТОЗИ МРАК!

            ИСКАМ СВЕТЛИНА... ОБИЧ... СЕМЕЙСТВО... ПРИЯТЕЛИ!

            Къде сте...

            Намирайки се на дъното на най-голямата човешка скръб – самотата – губиш надеждата, вярата, очакванията. Чувстваш се толкова празен, ненужен, отхвърлен, безсилен, като витална частица от пространството. Няма мисъл, няма осезание, а само абсолютна безчувственост.

            И въпреки цялата тази болка, зная – усещам, че има нещо, което е над нея. Можеш да се извисиш над нея, само ако добре се засилиш, прецениш възможностите си, мечтаеш и сам се предизвикваш. Нужна е вътрешна сила, непокорен дух, енергия, с която да се съпротивляваш на всичко, което не ти харесва.

            Не! Не приемам примирението с участта си! Ако го направя, ще си остана тук – на дъното, в тази мрачна гора, сама и нещастна. Искам да стигна до този блян, видение, превърнало се в най-съкровената ми мечта. А какво е мечтата? Тя е като диво животно – затворено зад човешките рамки, губи своя първичен и очарователен облик. Оставено на свобода, разкрива неподозираните си възможности.

            Може би някога съм била друга. Искала съм дом, семейство и приятели, но съм тръгнала по неправилни пътища и съм загубила същността си... Трябва да се намеря... да се боря... да се измъкна от тази агония.

            Но КАК?

            Харесва ли ми тук – на дъното? НЕ!

            Искам ли да съм тук – при болката? НЕ!

            А да съм сама? НЕ!

            Тогава напук на всичко аз се съпротивлявам – искам друго, заслужавам друго! Но коя си ти? Защо мислиш, че го заслужаваш? Защото всяко живо същество има право на шанс – шанс да се докаже, да бъде по-добро, да оцелее, да живее, да се смее. Шансът си го даваш ти! И то чрез съпротивлението си.

            Сбогом агония, болка, тъга, самота, гора! Тръгвам... Зная, че пак ще се срещнем, но зная и това, че тогава няма да падна духом. Тогава ще ви преживея бързо и ще продължа напред. Защото не бих могла да израсна духовно, ако вие не сте ми спътници. Само чрез вас човек открива себе си – своите ангели и демони; така се изграждаш като личност, защото чрез болката се изцеляваш, каляваш и очовечваш...

            И най-важно е съпротивлението, бунтът срещу несправедливостта и борбата за справедливост.

© София Русева All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • Хубаво е, че си го почувствала, както аз самата. Аз също плачех, докато го писах. Всеки, който е бил на дъното, го е почувствал, но не всеки дръзва да прочете нещо за болката и съпротивлението
  • Ами,това есе ме разплака..Толкова близко до мен..До това което съм и което трябва да БЪДА..До пътя,който ТРЯБВА да извървя за да стана НЕЩО различно...Поздрав..Оценката я знаеш
  • Страшно много ти благодаря затова,че си отделила време и си го прочелаи още повече се радвам,че те е докосналоНадявам се,че донякъде си открила и начина да "излезеш" от дъното
  • Абе хора, мен много ме кефи написаното-не знам за вас,но мисля,че би било добре да го прочетете.Мисля,че всеки би се открил в написаното..Пробвайте!
Random works
: ??:??