Историята ни изобилства от примери на самозабравили се управници, използващи инструментите на властта за осъществяване на натиск върху народа. Все още има живи свидетели на зловещата кампания по колективизацията на земята, случила се при управлението на Вълко Червенков. В строго секретната брошура от онова време със заглавие „Наръчник на агитатора и подзаглавие 12 метода за агитация на кулаците и неосъзнатите селяни да влизат в ТКЗС“, разпространена сред осъществяващите директивата на комунистическата партия, можем да прочетем следните указания:

„Метод 1 – Нагледна агитация“ – иначе казано, писане на лозунги и обиди по стените на селяните, несъгласни да се разделят доброволно със земя и добитък.
„Метод 2 – Нощни агитки“ – комсомолци обикалят и пеят под прозорците песни с текст като този: Ако не влезеш, чичо, в текезесето – ще увиснеш утре, чичо, на въжето.
„Метод 4 – Физическа принуда.“
„Метод 5 – Психическа обработка.“
„Метод 6 – Психическа обработка на децата в училище“ – особено подъл начин за манипулиране.
„Метод 8 – Търкаляне в бъчва…“

В наръчника има и още по-жестоки методи, насочени към пречупване на човешкото достойнство в името на изпълнението на партийната повеля, които нагледно демонстрират извратеността в мисленето на комунистическите функционери. Каква обаче е връзката на гореизложената информация с темата за предстоящите избори в България? Отговорът е следният: няма голяма разлика в мисленето на властта тогава и сега. Да, разбира се, че принудата днес е по-различна, по-демократична, по-ненатраплива, по-благородна, с по-хуманни цели, но все пак си остава принуда.

Тази принуда обикновено я усещаме на гърба си след изборите. Изведнъж всичките мили обещания и благи вричания във вярност на т.нар. „суверен“ се заменят със строги държавнически мерки, безлично управленско визионерство и изненадания народ отново започва да бъде принуждаван, обработван и търкалян в изящно приготвена своеобразна „бъчва“, която тези, за които същия този народ е гласувал, са изработили специално за него.

Но нека оставим сарказма настрана и погледнем по-сериозно към темата за изборите. В надпреварата за спечелване на власт в условията на демокрация има, поне на теория, съвсем ясно и не толкова трудно изпълнимо правило. Политическият субект трябва да участва в честно състезание за спечелване доверието на избирателя – съревнование за убеждаване на гласоподавателя, че идеите, намеренията, целта, ценностите и възможностите на представляващите съответната политическа формация ще защитават по най-добрия начин интересите на именно този човек, за чийто глас се провежда въпросното състезание. Разбира се, от горчивия си опит знаем, че горното правило е само една утопична теория в един идеален, но нереален демократичен свят. Повечето от хората, които през последните години са се решавали да посетят избирателните секции по време на избори, са били изправени пред дилемата не за кое „добро“ да гласуват, а как да изберат „по-малкото зло“.

Тази еволюция в занижаването на критерия, по който съвременният гражданин е принуден да гласува, е резултат и от едно важно качество, което българският политик на прехода притежава в изобилие, а именно – последователността. Последователност във взимането на решения, които свидетелстват, че съществува нещо нередно в идеите, целта, намеренията и ценностите на повечето от народните избраници. И вече не е трудна за възприемане, нито звучи абсурдно тезата, че едно добро качество, като последователността, може да бъде натоварено с характеристиките на придобит морален порок. Ето и няколко примера за пословичната последователност на повечето български политици.

През годините на прехода повечето парламентарно представени партии проявяват впечатляваща последователност в ограничаването правата на вярващите хора с непрестанните си опити да бъде прието дискриминационно по отношение на религията законодателство; много български законотворци демонстрират безсрамна последователност в опитите си да въведат разрушителната от морална гледна точка джендър политика, с която да отровят умовете на малките деца; не са малко българските парламентаристи, които са арогантно последователни в следването на тоталитарната политическа линия държавата да се намесва нагло и страшно в семейните отношения; виждаме последователност в корупцията; неспазените обещания; заглушаване на свободното слово и т.н.

Примерите за последователността на българския политик са още и още, но нека спрем дотук и си припомним, че отново идва време за избори. Поради липса на алтернатива избирателят за пореден път е изправен пред избора за кое „по-малко зло“ да гласува. Може би е време същият този избирател да се запита: „по-малкото зло“ добро ли е всъщност и няма ли нещо ненормално в политическа среда, в която основният мотив на човек да стигне непременно до урните е продукт на идеята, че ако не гласува за „по-малкото зло“, на власт може да дойде по-голямото.

Отново е време за избори, а аз все си мисля, че вече е време да се избавим от световъртежа, който е причинена от търкалянето в „бъчвата“. Гласуването за „по-малкото зло“ само по себе си не е толкова „добро“, а си е чисто и просто подкрепа на тези, които през годините са доказали своята последователност в това да творят зло. Не, не бих искал думите ми да бъдат интерпретирани като призив за пасивност или отстъпване пред голямото зло, а като добре информиран и отговорен подбор на „оръжията“ срещу него.