Всеки миг е една вечност. Ако се обърнеш назад, ще видиш, че и най-безкрайно дългият и скучен ден, и най-бленуваните и изживени до последната клетка на нашите мозък и тяло часове или месеци, са само миг. Миг от твоя живот и този на целия останал материален свят. Години живееш и търсиш няколко прости неща, неща, имащи стойност единствено за теб. Луташ се и кървиш в името на мига, в който ще ги имаш. Свикваш да живееш с копнежа по откритието. И не се задържаш дълго там, защото първият миг на докосване до мечтаното е единствено важен – най-силният, разтърсващият, обсебващият, който ти носи преливането от откритието и първата болка по загубата му.

А след това обърканата човешка природа те тласка към някоя друга химера, илюзия или простичка женска мечта…

До следващия миг!

И така – до смъртта.

Спираш, само за да избършеш сълзите си, да заздравеят раните ти, да се изострят сетивата и зъбите ти…

Цени мига! И пътя до него! Изживей го до край, дори да боли!

Не очаквай да се повтори.

И не бягай от онези мигове, в които трябва да се разделиш с нещо свое, за да го дадеш на друг. Защото те са най-безценните.

И… защото след амброзия не се пие вода…