Текстът е от книгата за св. Силуан Атонски, написана от архим. Сафроний Сахаров:

  "Главното, което целият живот на стареца доказва, е, че любовта съм враговете е насъщно необходима, за да узнаем Божиите тайни. Той беше категоричен, че който няма любов към враговете, не е познал Бога. Нищо не можеше да го заблуди. Където имаше омраза към враговете, там той виждаше лицето на мрачната бездна, независима зад каква "Богу служба" (Иоан 16:2) * или зад какъв пророчески патос се криеше тя.

  Когато такъв човек (св. Силуан Атонски - бел. моя) - неизкушен от лукавстовто на интелектуалната култура, който действително през целия си живот е проливал кръвта на сърцето си в молитва за враговете и за целия свят, - каже и докаже нещо, то има изключителна сила и значение." (стр. 299)

   Не случайно в този текст сеа  говори и за "узнаване на Божиите тайни" - има се предвид главно екстремен метафизичен аспект на не-омраза - любов към враговете. Но след като става дума за  метафизичност, значи ли това, че тази не-омраза - любов е илюзорна, недействителна!?... Решително не, защото метафизичният "пласт" на битието, още повече - там, където са "Божиите тайни", не е илюзия, а, също така, именно тази трансцендентност прави любовта към враговете възможна, или казано по друг начин, единствено в Бога тя е реална и възможна. Един от "материалните" ù изрази е молитвата (за враговете). Не омразата - любов, към  враговете е голям духовен подвиг и жертвен акт, свързан и с порщаването, което, обаче, не означава автоматично отказ от наказание.

   От подобна гледна точка трябва да се разбира и следният текст от Евангелието на Лука: "ако някой дохожда при Мене, и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята и сестрите си, та дори и самия си живот, той не може да бъде Мой учени; и който не носи кръста си, а върви след Мене, не може да бъде Мой ученик." (14:26,27)  На пръв поглед има явен парадокс - да обичаш враговете си, а да "мразиш" близките си, включително и себе си!... Обяснението е, по мое мнение, че при определени обстоятелства, а именно,  когато близките роднини и приятели на човека, а и той самият (с неговите страсти), са пречка за следването на повелята за любов към Бога,  от която следва и която е обвързана с любовта към ближния, те (роднините и приятелите и самият човек) се явяват като негови врагове!... Но, пък, дори и в този случай, към тях - в качеството им на "врагове", пак трябва да има любов - трансцендентна - в Бога, и по-"материална" -  израз на конкретна грижа, дълг и прощаване. По този начин, по мое мнение, се разрешава доктриналния парадокс в християнството (за което поначало е характерна антиномичността), произтичащ от тезата за необходимостта на любов към враговете и на "омраза" към "домашните" и към себе си.

* " настъпва дори време, когато всякой, който ви убие, ще мисли, че принася Богу служба." (отнася се за апостолите - бел. моя)