Преди края
Когато топлината бавно се отдръпва от крайниците и постепенно преставаш да ги чувстваш…
Когато мускулите се отпускат, а костите отказват да поддържат тялото…
Когато очите помътняват и зениците се свиват така, че светлината не успява да проникне в тях…
Когато кръвта разнася по вените финалните удари на сърцето, все по-редки и по-слаби…
Когато гърдите поемат последните накъсани, малки глътки въздух…
Когато мозъкът усеща безкрая и спомените се завихрят в неопределим калейдоскоп…
Когато мракът приближава…
И мислиш, че това е краят…
Идва светлината.
Седефено бяла, перлена светлина, която те подканя да прекрачиш, като в лоно.
И ангели запяват.
Защото душата се прибира вкъщи.
Така и ние.
На дъното на отчаянието.
В самоизбрана самота.
В капана на болката.
В безвремието.
Миг преди да се предадем, някой ни подава ръка.
Не я отказвай, мъничка моя.
Рискувай.
Повярвай.
Изтрий сълзите.
Стани.
И просто тръгни…
Нанякъде...
© АНИ ИВАНОВА All rights reserved.
