Дойде ми музата да творя!
Първото, което ми бе подхвърлено от Съдбата бе една заблудена муха. Едно от малкото неща, които мразя е да ми бръмчи муха в стаята. Много ме изнервя! Ако просто си седи на прозореца и се препича, нямам нищо против. Но като се защура насам-натам подлудявам. Камо ли да ме кацне! Тогава със сигурност ще бъде мъртва! Иначе ако успея, само ги зашеметявам и пускам да си летят на воля. Рядко имам мухи в стаята...
Най-добре се чувствам като си взема душ. Дори навън да е адска жега, винаги си вземам горещ душ. Дори навън камък да се пука от студ винаги завършвам със студен. Така ми е кеф!
Ето и сега чаткайки по клавиатурата съм се изкефил на едно бързо душче, макар и хладно, поради забравата да си пусна бойлера след като се върнах сутринта от ранчото и леко удовлетворен и със съжаление в душата за поредната заблудена муха - не издържа натиска на пердето...
Чудно ми е как ли са се справяли с досадните насекоми преди хилядолетия. Мисля си, че всеки човек има особени дарби да се справя с мухите и бълхите и хилядите пълзящи и летящи гадинки чрез силата на мисълта или някаква скрита енергийна сила.
Мисля си, че всички болести на съвременната цивилизация са човешки продукт и никой няма полза от премахването им. Дори потърпевшите! Някои хора така обичат да ги съжаляват...
Влезнах в много сериозна и болна тема. Всеки е боледувал от нещо и знае какво е болка. Първото нещо, което всеки усеща, появявайки се на бял свят, е болката. Но спирам! Не ми се мисли за това иначе полезно за нас усещане.
Как ли са си рязали навремето ноктите, се питах наскоро и си отговорих. Никой не е знаел нищо за рязането - пилили са ги! А косите? Хм. Тях са ги връзвали. Но кой ли е бил първия обръснал се човек? Сещам се сега, че индианците са си скубели космите от лицата, но те и без друго са кьосета.
Защо имаме косми под мишниците? Питам се и отговор нямам. Само предположения... Миналата седмица на басейна видях младо момче да се бръсне навсякъде, а май не беше педалче...
Объркан свят!
Да не мисля сега за цялата парфюмерийна индустрия, че свят ще ми се завие от миризми и тъпотии.
Ами за дрехите и обувките, какво да ви кажа?!? Не би ли трябвало щом сме същества от тази планета, да сме приспособени да ходим голи и боси, да не ни е студено или горещо, да не ни боцкат разни камъчета и треви...
Явно има нещо объркано! Така си мисля в късния следобед, чаткайки по клавишите на бездушния предмет в голия си скут, който току вземе да се охлажда посредством вентилатор. И за всичко е "виновна" безжизнената вече муха! Тя ми донесе вдъхновението за множеството въпроси. Като например, защо е нужно да обеззаразяваме всичко, което поглъщаме? Та нали имаме имунна система и тя трябва да работи, за да функционира. Като постоянно й пречим ние я загубваме като съюзник и страдаме...
Погледнете си ръцете! Свийте и разтворете пръсти. Не е ли прекрасно! Съберете върховете им и пружинирайте, допрете дланите и разтъркайте. Велико е! Погладете лице за финал на това простичко удоволствие от това, че ръцете ви са здрави и вие им се радвате!
Ако някой ви се прави на велик и недостижим просто го съблечете с поглед и той става просто човек! Ако ли и тогава ви се струва нещо повече, курдисайте го връз тоалетна чиния и се посмейте на воля! Всички сме хора! Няма ПО-! Няма НАЙ-! И в най-изпадналия в обществото човек има искрица божественост. Да му дадем шанс да я прояви!
Питам се защо понякога ме вълнуват въпроси, на които е безмислено да търсим отговори. Реката на живота си тече, всичко се случва така, както трябва да се случи и тези, които се борят с Времето са винаги губещи!
Ето, ако аз сега съм гладен или жаден, дали ще ми е до философски въпроси?!?
Ако ме боли нещо, дали ще си разсъждавам така спокойно за болката?!?
Ако знам, че мухата не е заблудена, а просто прероден близък, навестил ме за разнообразие, дали щях да я размажа на прозореца?!?
Ако, ако...
Светлината от слънчевите лъчи преплетена с движението на вятъра и сянката от клони и листа привлича погледът ми. В очакване на вечерта и песните на славея, завършвам това есе недовършено!
Така е по-сладко... Винаги ще има ОЩЕ!
© Атанас Коев All rights reserved.
се разказва за ЕСЕ-то