Градът сияеше. Светлините му бяха като запалени свещи в храм. Навсякъде бе светлина. И каква прекрасна вечер - ясно небе с още по-ясни звезди и луна. Музиката от стаята ми създаваше невероятна романтика и спокойствие, а шумът от уличното движение, виковете и сенките на хората придаваха кипеж на живота в този чуден град.
 Кой би си представил, че ще стигна до тук толкова предопределено? Просто всичко се случи по точно определен сценарий, който не подлежеше на промяна нито от моя страна, нито от ничия друга. Сякаш Някой каза:" Ще сбъдна мечтата ти - да си там, в онзи град на морска страст, светлинна еуфория и свободни духом хора."
 Когато спрях да мечтая и да мисля за мечтата си, тя тогава се сбъдна. Така ставаше всеки път, когато желаех нещо или някой в определен момент. Колкото повече го исках, толкова повече се отдалечаваше от мен. Когато спирах да го търся и да се боря за него, т.е. давайки му свободата да бъде себе си, то идваше само при мен.
 И защо се учудвам? Аз съм същата. Покажете ми обичта и добрината си, но не изисквайте нищо повече от мен. Ако сте ме спечелили, сама ще ви потърся. А колко пъти правих тази грешка с хората по пътя си. Подтисках ги, задушавах ги с прекомерните си очаквания да бъдат нещо, което на мен ми харесва. Понякога сме толкова себични и такива егоцентрици.
 Очаквах гост. Мой добър приятел, който никога не бях виждала. Знаете ги тези запознанства и приятелства от мрежата. Когато ти е зле или самотно, сядаш пред компютъра с цел да намериш някой, който да те разбере. Някой, който да те оцени за душата, а не за външността ти. Той бе "в мрежата" всеки път, когато имах нужда от него. Вдъхваше ми вяра и надежда, бе честен и добър, оцени и обикна мен като своя по-малка сестра, и най-вече ми даде шанс - даде ми възможността да бъда изцяло себе си.
Чудя се защо в мрежата сме себе си, а в реалността постоянно слагаме някакви граници в общуването, маски на определен тип хора? Защо не сме и в реалността токова истински? Защо ни е трудно да кажем "Боли ме", "Помогни ми", "Нуждая се от теб". Вместо това се изтъкваме с лъжи от рода на "Мога и сам", "Не ми пука", "Нямам нужда от любов". Тази гордост, граничеща с глупост.
Но конкуренцията и борбата да оцелеем ни кара да слагаме маски на силни и независими хора. Получава се омагьосан кръг, в който едновременно ни боли и стискаме зъби, за да не изкрещим, че е така. А когато сме сами ... положението става още по-жестоко и го превръщаме в агресия към себе си или към близките си. Тъжно е ...
 Свободата ни е ограничена - навсякъде, по всяко време. Осъзнаваме ли го? Може би, но не искаме да си го признаем. И пак се озлобяваме. Лично аз се чувствам адски свободна, когато изричам на момента това, което мисля и чувствам. Когато съм подвластна на импулса и емоцията. Да, наранявам околните. Но друг път ги правя по-щастливи от всеки друг. Все пак те имат избора дали да бъдат с или без мен. Никой не бих спряла или ограничила.
 Има и друго положение - когато някой иска да ни спечели, а ние не му даваме шанс. Какво ни струва? Малко от личното време, от думите ни, от мнението ни ... малко да дарим от себе си. Това е шансът. Той не е гаранция, че ще следва продължение, но знаеш, че поне си опитал. Питам се, колко ли пъти съм пропуснала досега да дам шанс на някой, който би ми бил добър приятел?
 Избираме приятелите си по външност, по аромат, по усещане, по общо преживяване, по разговор, по наложителност. Правим избора си, но доколко той е правилният? Кога разбираме дали те са истински и верни? След време ... време, през което взаимно си даваме шанс, компромиси, свобода. Отсяваме всичко, когато е далеч от нас - далеч в километри, далеч във времето, далеч в присъствието и разговорите. Тогава идва онова "Липсваш ми!", "Обичам те!", "Не заминавай, остани!". Нямаш право да го искаш и изискваш, добре го знаеш ... Но го правиш в изблика си на болка и егоизъм. Разбираш тогава какво ти е дало това приятелство. За да изречеш думите "Не заминавай, остани!" се изисква и смелост. Има ситуации, в които само тези думи могат да обърнат болката в радост и страданието в обич.
Тези думи ги казах на най-скъпите си хора ... и плачех, измъчена от раздялата. Сякаш без тях губех свободата си. Те ми даваха свободата да бъда себе си и далеч от мен си мислех, че ще съм сама, ограничена от самотата и болката. Не бе така. Сърцата ни бяха свободни да обичат и да мислят само за истинските си сродни души.
 На вратата се почука. Гостът ми дойде. Вече ще видя външния облик на този приятел. Но тя е без значение, защото аз видях душата и сърцето му. Те ми показаха Истината, а обвивката е само отражение на вътрешния ти свят.
 Надявайте се да срещнете хората за вас!
 Вярвайте, че скоро ще ги срещнете!
 Не ги очаквайте веднага да се появят!
 Обичайте ги още сега и ще се "появят", когато най-силно се нуждаете от тях. По това ще ги познаете.
 Дотогава - сега и тогава, и до края - не ограничавайте свободата си да бъдете!