“Стоя на ръба!” - казваш си някак гордо, само на себе си, но не защото си егоист или криeш нещо от мен. На ръба на какво обаче? На ръба на пропастта от отчаяние; или на ръба като смело рискуващ живота си акробат? Ей на този въпрос не можеш да си отговориш… И аз не мога да ти кажа отговора. И дали стоиш, или само така си мислиш. Илюзията е страхотно нещо.

Мислиш. И като се замислиш какво толкова си мислиш, пак се учудваш на себе си. Мислиш, но от това изобщо не ти  става по-ясно. Като патка в мъгла.

Често се чудя защо обичаш да си създаваш проблеми, когато ги нямаш. Не питам теб, просто говоря на себе си. Защо е необходимо да се вглъбяваш в някакъв зор, за да се почувстваш ефективен? Нещата от живота са прости. И затова не ги забелязваме. Защо трябва да изпиташ първо болката, за да се насладиш на удоволствието от оздравяването.

Гледам те до себе си. Гол. От плът и кръв. Не е всекидневие, но затова пък ми харесва. Ритмичното ти дишане по свой начин ме прави по-спокойна. Свалил  си маската. В леглото може, но извън него? Границата се поставя със светлината. На сутринта вече си другият. Горд от себе си. Воин. Нали воините уж не изпитвали слабости като любов? Но и тебе те е страх от близостта, от страданието, което би могло да те нападне след несподеления копнеж. Излизайки на светло, поставяш пак маската на увереността, пак за да скриеш зад нея всичко уязвимо, всичко, което не ти позволява да бъдеш воин. Илюзията ти дава необходимата смелост да посрещнеш деня без страдание. Но нали пак ще настъпи нощта?

Уверявам се за пореден, но не и за последен път, че мъжете са като деца - винаги трябва да ги съблазниш с подарък, за да ти дадат нещо от себе си. Винаги възмездно. “Ако аз ти дам това, ти какво ще ми дадеш? Ако аз страдам, искам и ти да страдаш.” А когато изпитат страх, бягат - много бързо и много надалече.

По въпроса за човека, който стои на ръба…по-точно за мъжа, който стои на ръба. Не го ли познаваш? Ето ме отсреща - открита, нежна, отдаваща цялата си душа, без да правя баланс на чувствата си, не ги определям според деня или нощта, или според каквото ще получа насреща. Ти ме  виждаш. Да, виждаш ме, въпреки че не гледаш към мен. Да се бухнеш ли в океана на чувствата, или да се скриеш зад ъгъла с маската си срещу дневна светлина?

Като прилепите. 

“Ами ако стане като миналия път? Ами ако пак боли колкото миналия път?”

На другата страна стои страхът. Страхът е градивен, но не и при теб.  При теб е разрушителен. Скапва всичко, до което се докосне. И то още от момента на първото съмнение. Още с изгрева. Някой беше казал, че страданието не е толкова тежко, колкото тежко ние изживяваме страха да не изпитаме страданието. Умен човек! Дали от собствен опит, или така е чувал, но го е изстрелял право в десетката.

Ти продължаваш да стоиш там, на ръба. Вечният ръб. Единственият ръб. Ти не стоиш там само днес, само тази минута или миг. Ти живее там цял живот. Не си се замислял, защото страхът от избора е по-опасен от това да прекараш живота си все на този ръб. Все в размисъл и все в същото състояние, без да промениш и за част от живота си това решение. Страхът е твоят живот. Докато ти се страхуваш, живота обаче изтича покрай теб. Ти си от тези, които предпочитат да са зрители, отколкото главни герои. Онова за воините е само за през деня, нали вече знаеш.

За прикритие... С маската така си се прикрил, че вече не знаеш кой си всъщност. Дали истината не е някъде из чаршафите?