Защо човекът е човек, след като живее без отговорите, които са му нужни? Защо обича така силно, след като любовта му е болка? Защо и мислите чужди влияят тъй силно и човекът посредствен тъне в своята заблуденост? Защо сме хора и човеци се наричаме, след като сме безсилни пред смъртта, пред Бог, всъщност пред всичко ставащо наоколо, всеки ден? Защо се борим срещу непобедимото и за невъзможното, а мечтите окрилят нашата душа? Нямам отговор на нито един от тези въпроси, но нищо не е случайно - дори и това, че съм седнала пред компютъра и пиша тези редове, дори и това, че има някой, който да намери малко време, за да ги прочете!