Последното десетилетие на 20-и век ни прави свидетели на радикален обрат в световните дела. За пръв път една неевразийска държава не само се наложи като решаващ арбитър в отношенията между евразийските държави, но и като върховна световна сила. Поражението и разпадането на Съветския съюз беше последната крачка от шеметния възход на една държава от Западното полукълбо – Съединените щати – към позицията й на единствената и фактически първата действително глобална сила.

Хегемонията е стара колкото човешкия род. Но днешното глобално върховенство на Америка се отличава по скоростта на своето формиране, по обхвата си и по начина на упражняване. В продължение само на едно столетие Америка се преобразува – но и бива преобразувана от динамиката на международните отношения – от страна, относително изолирана в рамките на Западното полукълбо, в сила с безпрецедентен обсег и влияние в света.

Зад тази забележителна икономическа динамика стои една кутура, която поощрява експериментите и нововъведенията. Американските политически институции и икономиката на свободния пазар пораждат безпрецедентни възможности за амбициозни и свободни от всякакви догми откриватели, чийто порив на фантазията не среща препятствията на архаични привилегии и закостенели социални йерархии. Накратко, националната култура влиза в уникално съответствие с икономическия растеж; привличайки и бързо асимилирайки най-талантливите професионалисти от чужбина, тази култура същевременно улеснява експанзията на националната мощ.

Следващите петдесет години преминават под знака на биполярното американо – съветско съперничество за глобално превъзходство. В някои отношения съперничеството между Съединените щати и Съветския съюз представлява въплъщение на най-съкровените геополитически теории: една на друга са противопоставени водещата военноморска сила срещу водещата сухопътна сила. Едва ли геополитическото измерение би могло да бъде по-ясно изразено: Северна Америка срещу Евразия, със залог целия свят. Победителят действително би господствал над земното кълбо. След окончателния триумф никой не би могъл да се изпречи на пътя му.

Всеки от съперниците отправя към света идеологическо послание, изпълнено с исторически оптимизъм, което трябва да оправдае неизбежните усилия и да укрепи убеждението в неизбежната победа. Всеки от съперниците категорично доминира в собственото си пространство – за разлика от имперските европейски претенденти за глобална хегемония, никой от които не успява да наложи решаващо превъзходство в границите на самата Европа. Всяка от двете страни използва своята идеология, за да укрепи властта си над съответните васали и сателити по начин, напомнящ епохата на религиозните войни.

Политическата жизнеспособност, идеологическата гъвкавост, икономическата динамичност и културното послание стават решаващите изменения.

Ръководената от Америка коалиция в общи линии възприема като позитивни много атрибути на американската политическа и социална култура. Двата на-важни съюзника на Съединените щати по западната и източната периферия на евразийския континент, Германия и Япония, постигат икономическото си оздравяване в контекста на несдържан възторг от всичко американско. Америка се възприема като представител на бъдещето, като общество, което заслужава възхищение и подражание.

За разлика от нея в културно отношение Русия си навлича презрението на повечето от своите централноевропейски сателити и особено на основния си и нескриващ своята агресивност източен съюзник Китай. За централноевропейците руското господство означава изолация от онова, което те смятат за свой философски и кутурен дом: Западна Европа и нейните християнски и религиозни традиции. И което е още по-лошо, подобно господство за тях означава да се приеме превъзходството на народ, който централноевропейците, често пъти несправедливо, разглеждат като по-нисш в културен аспект.

И най-накрая, в рамките на самия Съветски съюз 50% от населението – състоящо се от неруснаци – също отхвърля властта на Москва. Несекващото политическо пробуждане на неруснаците означава, че украинци, грузинци , американци и азери започват да разглеждат съветската власт като форма на чуждо имперско господство на един народ, спрямо който те не се чувстват културно по-нисши. В Централна Азия националистичните претенции са по-слаби, но пук народите от този регион са допълнително стимулирани от постоянно нарастващо усещане за ислямска идентичност, подсилвано от съзнанието за деколонизационните процеси в останалите части на света.

Подобно на много предишни империи Съветския съюз претърпява имплозия и фрагментация, ставайки жертва не толкова на военно поражение, колкото на разпадане, ускорено от икономически и социални деформации. Неговата съдба потвърждава проникновената забележка на един изследовател, че “империите са по природа политически нестабилни, защото подчинените единици почти винаги жадуват за по-голяма автономност, а контраелитите в подобни единици почти винаги при първа възможност действат за постигането на такава автономност. В този смисъл империите не пропадат, а се разпадат, обикновено много бавно, но понякога забележително бързо.”

Рухването на съперника поставя Съединените щати в уникална позиция. Америка става едновременно първата и единствената глобална сила. Въпреки това нейното глобално превъзходство в някои отношения напомня за предишни империи, независимо от техния по-ограничен регионален обсег. Тези империи основават своето могъщество на йерархия от сателити, васали, протекторати и колонии, докато външният свят като цяло се приема за варварски. В определена степен тази анахронична терминология не е съвсем неподходяща за някои от страните, пребиваващи понастоящем в американската орбита. Както и в миналото, упражняването на американската “имперска” мощ се дължи до голяма степен на по-съвършената органозация, но способността да се мобилизират бързо огромни икономически и технологични ресурси за военни цели, на неясната, но значима културна привлекателност на американския начин на живот, както и на динамизма и на изначалната конкурентноспособност на американските социални и политически елити.

Обсегът и проникващата сила на американската глобална мощ днес са уникални. Съединените щати не само контролират всички световни океани и морета, но и притежават небивал военен потенциал за комбинирани въздушни, морски и сухопътни операции, който позволява на страната да налага ефективно своята власт. Американски военни подразделения са стъпили здраво по западните и източните периферии на Евразия, контролирайки същевременно Персийския залив. Американски васали и сателити, някои от които копнеят да бъдат обвързани с повече от формални връзки с Вашингтон, са разпръснати по целия Евразийски континент.

Накратко, Америка заема водеща позиция и в четирите решаващи области на глобалната мощ: във военно отношение тя има безпрецедентен глобален обсег; в икономиката страната си остава основният двигател на глобален растеж, макар в някои аспекти да е конкурирана от Япония и Германия; технически тя съхранява цялостното си предимство в авангардните сфери на иновация; а в културната област, въпреки някои неблагополучия, нейната привлекателност, особено сред младите хора по света, е неоспорима – всичко дава на Съединените щати политическа власт, която няма аналог в никоя друга държава. Съчетанието от тези четири области превръща Америка в единствената истинска глобална свръхсила.

Макар международното превъзходство на Америка неизбежно да събужда паралели с предишни имперски ситеми, различията са твърде съществени. Те надхвърлят въпроса за териториалния обсег. Американската глобална мощ се упражнява посредством глобална система по типично американски образец, която отразява вътршния американски опит. Основа на този домашен опит е плуралистичния характер както на американското общество, така и на неговата политическа система.

Американската глобална система се основава широко на непрякото упражняване на влияние върху зависимите чужди елити, разчитайки на привлекателността на своите демократични принципи и институции. Всичко това се подсилва от масираното, но невидимо въздействие на американските глобални комуникации, на средствата за развлечение, на масовата култура и на потенциално осезаемото господство на страната в областта на авангардните технологии и във военната сфера.

Предлаганата от американците комбинация между политическа демокрация и икономическо развитие носи едно просто идеологическо послание, което допада на много хора: стремежът към успех на отделния индивид разширява свободата, пораждайки същевременно богатство. Следващата оттук смесица на индивидуализъм и егоизъм се оказва нещо твърде ефикасно. Човек живее със съзнанието, че индивидуалната самореализация е дадено от Бога право, което същевременно може да облагодетелства другите чрез личния пример и чрез натрупаното богатство. Това е доктрина, стимулираща енергичните, амбициозни и конкурентноспособни хора.

За разлика от предишните империи, тази всеобхватна и комлексна глобална система не е йерархична пирамида. По-скоро Америка стои в центъра на една взаимозависима вселена, в която властта се упражнява чрез постоянни преговори, диалог, взаимно разбиране и стремеж към формален консенсус, макар властта в крайна сметка да произтича от един източник – Вашингтон. Тъкмо в такава ситуация трябва да се играе играта на власт, и то според вътрешните правила на Америка. Може би най-големият комплимент, който светът отправя към централната роля на демократичния процес в американската глобална хегемония, е степента, в която чуждите страни са въвлечени във вътрешноамериканското политическо лобиране. Чуждите правила се опитват, доколкото е възможно, да мобилизират онези американци, с които споделят специфична етническа или религиозна идентичност. Повечето чужди правителства използват американски лобисти да пледират за тяхната кауза, особено в Конгреса, в допълнение към близо хиляда групи за чужди интереси, регистрирани като активни формации в американската столица. Американските етнически общности също се стремят да влияят върху американската външна политика, измежду които най-ефикасно организирани са еврейското, гръцкото и арменското лоби.

Еволюцията на тази комплексна система служи да “култивира” отношенията между основните западни държави. Между тези държави от време на време избухват ожесточени конфликти, но най-важното е, че подобни конфликти се удържат в рамките на дълбоко вкоренен, стабилен и добре очертан политически ред.