Въведение

Следвайки развитието на цивилизацията, разширяването на научните и информационни рамки на нашето общество, общуването между хората се развива постоянно. Напълно ясно е, че се променя поне формата на предаване на информация между субектите и въпросът, който все още не е обсъден,  е: променя ли се поне мъничко съдържанието...

Изглежда важен проблем представлява осъзнаването на истинността на множеството информационни парадигми, а също и разбирането за полезността (или обратното - за вредата) при използването на определен подход (например, преекспонираното обсъждване на въпроса - това, което сме свикнали да наричаме демокрация в широкия смисъл на тази дума) към една или друга област на човешките взаимоотношения (като това интимно общуване - до неотдавна считано за пълно табу).

Може уверено да твърдим,  че съвременната информационна реалност е пълна с фантоми, че "развенчаването" на табутата на някои области от нашия живот с цел отваряне очите на обществото доведе до емоционално, енергийно изхабяване на тези отношения и създаденият образ веднага престана да съответства на действителността, която той следва да отразява. Подобно "опустошаване на отразяваната действителност" и построяването на отражения на тези отражения (и без това вече "празни" и несъответстващи на нищо) са едни от най-ярките характеристики на настъпилия информационен век. Това е "построяване на многоетажни въздушни замъци, които имат за основа пропаст". Трябва да се отбележи, че човек, сблъсквайки се с подобна подменена реалност, въобще не я преживява безболезнено.

Съвременният човек, подкупен от нестихващите хвалебствени разсъждения за настъпващата абсолютна информационна глобализация, е свикнал да мисли, че е информиран буквално за всичко, което се случва по света и в обществото. Престанал е да си задава въпроса за истинността, защото му се струва дискомфортен. Той помни, че "информацията означава власт" и считайки се за информиран, се възприема донякъде и за могъщ. Тестването на истинността на обкръжаващото го информационно поле ще му покаже реалния свят, в който той не може да разчита буквално на нито един  от типичните източници на информация, а усещането за мощ се сменя с усещането за безпомощност, дезориентация и информационна слепота. Следва обаче да се отбележи, че благодарение на същата тази глобализация и усилията на хората, създаващи информационната картина на нашия свят, човек все по-рядко и по-рядко се сблъсква с реалността. Всъщност и впечатлението от подобен сблъсък следва да е по-болезнено.

Ако се попитаме откъде знаем за събитията, случващи се по света и ще разберем какво е това Телевизия и Интернет. Разбира се, може да се възрази, че има още радио, книги, филми и общуване със заобикалящите ни хора, но се опасявам, че всъщност всички тези добавени източници на информация ще се сведат до първите два. Какви са причините? Те са прости - Телевизията и Интернет са най-глобални, най-разнородни по състав (телевизионните компании  или сайтове) и пораждат у нас най-малко съмнения. Тук именно се крие и едно от най-големи изкушения за съвременния човек - доверието.

Хората вярват на мненията, на картинката на TV екрана, доверяват се на съдържанието на сайтовете. Може би това ще е един неочакван пример, но се замислете: За какво количество важни събития, случили се по света, да речем за последните 10 години, ние можем да твърдим, че познаваме и истинската, доказаната и реалната картина. Изминали са няколко войни, големи техногенни катастрофи, терористични актове ... И не е учудващо, че в тази ситуация проблемът на реалността и на струващото ни се, възниква доста остро. Много по-лошо е, че отричайки обкръжаващата информационна среда, човек я отрича така категорично и сляпо, както някога е вярвал в нея.

Кратка биография на Ж. Бодрияр

            Роден през 1929 г. в Реймс. Френски философ и социолог, фотограф. Изучава историята на немската литература. Преводач (трудовете на К. Маркс), преподавател (университетът в Нантер). Редактор на списанията  "Utopie" и "Traverses". Превеждал е съчиненията на Л. Брехт. Участник е в събитията през май 1968 г. Бележките, написани от него за парижкия вестник Либерасьон впоследствие биват публикувани в отделна книга («Ecran total»). Други трудове са: "Система на обектите" (1968), "Общество на потреблението" (1970), "Към критиката на политическата икономика на знака" (1972), "Огледало на производството или критичната илюзия на историческия материализъм" (1973), "Символичната обмяна и смърт" (1976), "Да забравиш Фуко" (1977), "Симулакрум и симулация" (1981), "Фаталните стратегии" (1983), "Прозрачност на злото" (1990).[1] Днес - френски естет, културoлог и социолог. Преподаваше социология в Парижкия университет до кончината си на 6 март 2007 година. Започвайки своята кариера като социолог, Жан Бодрияр днес е един от най-известните световни мислители, изследващи феномена на т.нар. "постмодернизъм".

Основните идеи и текстове на Бодрияр. Понятието симулакрум

Основното понятие, формирало популярността на този социолог е понятието симулакрум. Симулакрумът не е отражение на реалността, симулакрум - това е реалността, отражение на нищото. Това е отражение в огледалото, което не изисква нито огледало, нито изходен предмет.

«The simulacrum is never that which conceals the truth - it is the truth which

conceals that there is none. The simulacrum is true.»   

Ecclesiastes

Буквалният превод е: "Симулакрумът не е това, което се съотнася към истината, това е истина, съотнасяща се към несъществуващото. Симулакрумът е истина."

          Може да си зададем въпроса как се появяват симулакрумите в нашата информационна реалност, щом като те не отразяват нищо истинно. Така или иначе всички наши идеи  са в основата на всичко, което се случва около нас и което ни заобикаля. Ж. Бодрияр предлага симулакрума да се разглежда като финален стадий в еволюцията на отраженията (образите) на действителността.

Какви могат да бъдат фазите на образа?

1.     Образ (имидж)  - отразява съществуващата реалност (действителност)

2.     Образът (имиджът) маскира и изопачава съществуващата реалност

3.     Образът (имиджът) маскира отсъствието на  реалността

4.     Образът (имиджът) въобще няма никаква връзка с каквато и да е  реалност - това си е чист симулакрум.

В първия случай образът е по-скоро положително явление. Той е представата за подредения знак, символ. Във втория  случай той е отрицателен - образът е пагубно явление. В третия - представата е свързана с ролята на магия, която маскира отсъствието. В четвъртия - това е феномен, с който въобще не се свързва никаква представа - това е симулация.

     Като пример за симулация Бодрияр описва феномена Дисниленд: «Свръхреален и въображаем Дисниленд - съвършенният модел на обърканите закони на симулацията. В началото това е игра на илюзии и фантоми: пирати, граници, бъдещ свят и други такива. Това е въображаем свят, който се предполага, че съществува и прави всичко това успешно. Това, което обаче привлича хората повече, е социалния микрокосмос, миниатюрната и религиозна Америка със своите преимущества и недостатъци. Паркирате колата си извън Дисниленд, заставате на опашка вътре и вече не искате да излизате. В този въображаем свят единствената фантасмагория е типичната за тълпата топлина и притегателна сила, а също и прекалено голямото количество устройства, които създават и поддържат този ефект на многобройни преживявания.

     В пълен контраст с това се намира самотата, изолираността на площадката за паркинг извън Дисниленд - това е истински концентрационен лагер! Или вътре - цялото разнообразие на най-различните устройства привлича хората, а навън има само самота, насочена към устройството. Това устройство е автомобилът. И по едно напълно невероятно съвпадение (такива съвпадения безспорно са едно от най-очарователните свойства на този свят) този силно замразен инфантилен свят е бил създаден от човек, Уолт Дисни, свят, който впоследствие е замразен от него самия и сега очаква при минус  180 градуса по Целзий своето възкресение[2].

     Можем ли да кажем, че даденият пример е единствен и въобще, че е специфичен, тъй като Дисниленд и неговата свръхреалност са част от детското възприятие? Можем ли да твърдим, че "светът на възрастните" е "по-сериозен? Не. Освен това, фантомите от света на възрастните са много повече и вярват в тях по-преданно. Съвременната политика, икономика, понятие за "демокрация", "обективност" на масмедиите, реалността на компютърната действителност ...

И това е само капка в морето на днешните ни  заблуди. Когато ни произнасят думата "демокрация" (а ние сме свикнали да я чуваме), вече не се питаме дали наистина се чува гласа на народа, дали в страната, в която се говори за това властта не е узурпирана от 2-3 партии. Ние просто не подлагаме на критика това лъжливо понятие. Когато по новинарските канали ни съобщават, че еди какъв си терористичен акт е извършен от  определена терористична организация или човек, ние не се стремим да отхвърлим тази информация като недоказана или още повече като фалшива. По-скоро сме склонни да се интересуваме от истината, касаеща отдавна изминали събития, като Карибската криза, убийството на Кенеди, историята на 3-ия Райх ... Защо? Защо ние, знаейки, че голяма част от информацията, идваща към нас, е лъжлива, не можем да се откажем от възприемането на този поток. Всъщност хората сами са склонни да живеят в илюзии, мистификации и не се стремят да видят реалния свят. Съвременният човек не може да каже "не зная" за това, което се случва. Той желае да има свое собствено мнение, макар и основано на недостоверна информация. Да анализираш фактите от предишни години и да посочваш, че хората тогава са ги дезинформирали е популярно и привлекателно, тъй като поставя съвременните хора в по-информирано и изгодно положение в сравнение  с хората от 60-те или например от  80-те години.

За проблемите на масмедиите Бодрияр пише в книгата си Baudrillard J., "Requiem pour les media", Paris, Editions Gallimard, 1972 - P 200-228.:

"Характерна черта на масмедиите е, че те се явяват в качеството си на антипроводник, те са нетранзитивни, антикомуникативни, - ако приемем определението за комуникация като обмен, като пространство на взаимовръзката дума и отговор, а следователно и отговорността, че те въобще на притежават психологична и морална отговорност, но се явяват като личностна взаимозависимост между едната и другата страна в обменния процес. С други думи, ако ние определяме комуникацията чисто и просто само като предаване/приемане на информация, то последното се подлага на обратимост във формата  feed-back (обратна връзка).

          По този начин цялата съвременна архитектура на масмедиите се основава на това наше последно определение: те самите са това, което завинаги забранява отговора, което прави невъзможен процеса на обмяна (освен само във формите на симулация на отговорите, които сами се оказват интегрирани в процеса на предаване на информация, което обаче нищо не променя в еднопосочната комуникация). Точно в това е тяхната истинна абстракция. И именно на тази абстракция се основава системата на социален контрол и власт.

          За да може да се изясни добре смисъла на термина "отговор", трябва да го разгледаме в най-строгия му смисъл, а за това ще е нужно да се обърнем към еквивалента на този термин в "примитивните" общества: властта принадлежи на този, който е способен да я даде и комуто не може да бъде върната. Да дадеш и да направиш така, че да ти бъде невъзможно да върнеш даденото, означава да прекъснеш процеса на обмяна в своя полза и да установиш монопол, като по този начин социалният процес се оказва нарушен. Да върнеш даденото е обратното - означава да разрушиш властните отношения и да образуваш /или отново да създадеш/ въз основа на антагонистична взаимозависимост верига на символна обмяна.

          Същото се случва и в областта на масмедиите - нещо се произнася и всичко се прави по такъв начин, че на тези думи да не се даде никакъв отговор. Затова единствената възможна революция в тази област, както всъщност и във всички останали области /т.е. просто революция/, е да се даде възможност за отговор. Тази обикновена възможност предполага преврат в цялата съвременна структура на масмедиите.

          Никаква друга възможна теория или стратегия не съществува. Всички плахи опити за демократизиране на съдържанието, за неговото разрушаване, за  възстановяване "прозрачността на кода", за контролиране процеса на предаване на информация, за създаване на възможност за обратна връзка или за контролиране на масмедиите ще бъдат абсолютно безполезни, ако не е разрушен монополът на словото. Разрушаването на този монопол е нужен, не за да се даде словото на всеки, а за да може това слово да встъпи в процеса на обмяна, да добие способността да се предава и да се връща, подобно на поглед, даже и усмивка и то така, че този процес никога да не бъде спрян, замразен, скован или отново създаден в някаква друга част от социалния процес.

          Засега ние  се намираме в състояние на не-отговор /без отговор/, безотговорност. "Минималната автономна дейност от страна на наблюдателя или избирателя". И наистина, първото и най-хубавото нещо от всичко в избирателната система са масмедиите: неин връх се явява реферундумът, при който отговорът вече се съдържа във въпроса, също както и при видовете запитвания словото навсякъде отговаря  само по себе си чрез клопка, замаскирана във вид на отговор.  Тук също абсолютизацията на словото във формалната страна на обмяната се явява  като самото определение на властта..."

          Масмедиите не са обменен информационен инструмент[3]: "В това е смисъла на развитие на масмедиите. Това не е просто съвкупност от технически средства за разпространение съдържанието на информацията, това е налагане на модели. В дадения контекст формулата на МакЛуфан следва да се преразгледа: Medium is Message  осъществява пренос на смисъла на самото средство като технологична структура, която също се поддава на технологичния идеализъм. Всъщност великото Средство е Моделът. Предава се не това, което се осъществява чрез пресата, радиото, телевизията, а това, което се улавя от формата/знака, това, което се артикулира в модели, което се управлява чрез код. По същия начин стоката не е това, което произвежда промишлеността, а това, което се опосредства от системата, което е абстракция на разменната стойност..."

Актуалност на Бодрияровите идеи.

За съвременния човек идеята за симулация на реалността несъмнено е привлекателна. Интернет, компютърните игри - всичко това показва една реалност, която всъщност не съществува, освен виртуално. Много хора се връщат към проблема за доказателството за нашето съществуване, кое можем да наричаме с думичката "реално"; филмите, книгите повдигащи подобна проблематика привличат всецяло вниманието на човечеството. Ще се намерим ли сред един свят от машини и информация? А дали сме се губили и какъв е пътят обратно, или по-нататък?

          Безусловно, в подобна ситуация, идеите на Бодрияр са нужни на съвременното общество. Той както почти никой друг вписва в илюзорната картина крайностите, дисбаланса на нашия свят. Като четем книгите му не ни напуска усещането, че самият той сякаш симулира реалност там, непрестанно създава фантоми, произнася фрази, които могатда се тълкуват по хиляди начини. Точно като адекватна и вярна частица от света.

Във фотографията той твори антиестетика, "крие се" зад понятията на реализма. Иронизира по коя и да е тема, дори тези с които никой не се занимава.

Бих го нарекъл апологет на разрушението. Като че ли в това френетично чакане на края на света, продуцирало филми като "Матрицата", изпитва неземна наслада от падението на всички и всичко.

Дано се окаже лъжепророк и не дочакаме никога този апокалиптичен, в смисъла на неспасяващ душите ни, край на света. Но ако човекът със своята неизменно разрушителна дейност върви като хрътка в тази посока, рано или късно ще се окаже, че дори лъжепророците могат да се окажат прави.

Библиография:

1.      Baudrillard J., "Requiem pour les media", Paris, Editions Gallimard, 1972

2.      http://www.apollinary.freenet.kz/

3.      http://anthropology.ru/

4.      http://www.stanford.edu/

5.      http://www.inosmi.ru/

6.     http://www.highbook.narod.ru/

7.     "Baudrillard on the Web":

http://www.uta.edu/english/apt/collab/baudweb.html

and

http://www.uta.edu/english/cgb/baud/intro.html

[1] Избрана библиография: The System of Objects (1968)

The Consumer Society: Myths and Structures (1970)

For a Critique of the Political Economy of the Sign (1972)

The Mirror of Production (1973)

Symbolic Exchange and Death (1976)

Forget Foucault (1977)

Seduction (1979)

Simulacra and Simulation (1981)

In the Shadow of the Silent Majorities (1982)

Fatal Strategies (1983)

America (1986)

Cool Memories (1987)

The Ecstasy of Communication (1987)

The Transparency of Evil (1990)

The Gulf War Did Not Take Place (1991)

The Illusion of the End (1992)

Baudrillard Live: Selected Interviews (Edited by Mike Gane) (1993)

The Perfect Crime (1995)

Paroxysm: Interviews with Philippe Petit (1998)

Impossible Exchange (1999)

Passwords (2000)

The Singular Objects of Architecture (2000)

The Vital Illusion (2000)

Au royaume des aveugles (2002)

The Spirit of Terrorism: And Requiem for the Twin Towers (2002)

Fragments (interviews with François L'Yvonnet) (2003)

The Intelligence of Evil or the Lucidity Pact (2005)

The Conspiracy of Art (2005)

Les exilés du dialogue, Jean Baudrillard and Enrique Valiente Noailles (2005)

Utopia Deferred: Writings for Utopie (1967-1978) (2006)

[2] "Simulacra and Simulations" from J.Baudrillard, Selected Writings, editor Mark Poster, Stanford, Stanford University Press, 1988, pp.166-184.

[3] Baudrillard J., "Requiem pour les media", Paris, Editions Gallimard, 1972 - P 200-228.