Преди няколко години тръгнах на ранина на излет до с. Дреново. Там има красива пещера, има и гъби. Изтървах рейса на останките от автогара “Връбница”, пих една студена боза и вместо да се прибера да си доспя, метнах се на следващия до Царичина с налудничавата идея да прецапам през баира до Дреново.
Валеше.
На спирката в Царичина се скрих в кръчмичката до дупката на Луджев и Ели Логинова и изсърбах половин дузина бири с надежда дъждецът да поспре. Поспря леко, но пък и нямаше за кога да обикалям Дреновските поляни и рекох да се изтътрузя към Софийското поле яваш-яваш. Както пишеше Ясен Антов – накъдето ми видят очите. Тръгнах напосоки надолу и след един час пристигнах в с. Балша.
Поради липса на библиотека или художествена галерия, пак се нахендрих в хоремага. Обилно подгизнал по баира, рекох да се подкрепя с гроздова. Тъкмо тръсвах пепелта от запаления “Мелник” в пепелника от алпака, когато човекът ме попита дали е свободно. Кимнах любезно. Бе на 60-на години, със сако и пуловер. Чукнахме се, отпихме.
Попита ме зная ли кой е Денкоглу. Отвърнах уклончиво, че съм чувал. Човекът започна да разказва така, че на третата ракия не ми се тръгваше. С искрена гордост от големия земляк ми разказваше за фонда към Московския университет, за стипендиите към Ришельовското училище в Одеса – само и само да се изучат българчета, които после да се върнат в Отечеството. За даренията за софийските черкви, за първото девическо училище в София, за помощта с 4000 златни рубли за земетресението 1858-ма, за завещанието, с което дава пари на бедни момичета за зестра при омъжването им и за малоимотни хора, затворени заради дългове. Три четвърти от състоянието на този българин от Балша отива за народополезни дела.
Мъжът срещу мен сподели, че е написал книга за Денкоглу, но не може да я издаде. Никъде не му я искали, а нямал пари да я напечата. Не искал пари, искал хората да знаят. Опитах се да го окуража с програмата на Форд – Мото Пфое, която тогава даваше символични средства за изследвания, свързани с културното наследство на България. Него време бях кандидатствал и висях със, светла му памет, Китов в музея “Земята и хората”, за да разберем, че голямата награда се дава на дружество за келтска култура, възпяващо своите остри мечове и улова на сьомга в Родопите. Вече я няма и тази програма.
Тази година се навършват 230 г. от рождението на Иван Ненов Делчев (Денкоглу). Покрай тържественото откриване на спортни зали, чиито аналози във Вилнюс струват два пъти по-малко и околовръстни шосета – гребни канали, които незнайно защо в Загреб не ги прокарват в подножието на планината, а през полето, където е по-евтино... дано някой се сети и за този голям нашенец, чийто живот осмисля израза “На ползу роду".
Едва ли ще се сетят. Ние да го помним.
По думите на Раковски: "Името на този благодетел роду нашему, не само у настояще време заслужава дълбока признателност от страна на всекиго благовъзпитанного българина, но и у веки веков, догде съществува българский народ...".
© Константин Костов All rights reserved.
След като прочетох отзад напред материалите писани от вас,този си го бях оставил за "десерт". Странно до ден днешен си мислех, че само аз проявявам интерес към литература от подобен род:
"Обичам да чета и т.нар. краеведска литература - книжици с историята на някое селце, написана от местен човек. Да остане, да се помни. "
Моите симпатии и поздрави. Случайно да знаете дали тази книга за Денкоглу е видяла бял свят.Или ако искате пишете ми на ЛС ако имате подробна информация по този случай.Ще ви бъда много благодарен!
Вашия разказ ми припомни думите на друг наш голям дарител-Димитър Кудоглу :"„За какво е богатство, спечелено с честен труд, ако не служи на човека да върши добри и полезни дела”.
Поздравления!!!