(По повод на конкурс на тема "Где е земният рай?")

Една седмица след като любезно ме помолиха да си подам молба за напускане, най-неочаквано ме изпратиха в командировка от фирмата! Факт обаче, че преди това бях цяла година в неплатен отпуск, поради липса на работа.

И така, получавайки по имейла самолетния си билет, ето ме на летището в 7 часа сутринта с лек ръчен багаж. Шестима сме от София, а Елеонора от Варна вече е пристигнала и, докато ни чакала, още в 6 часа и 16 минути сутринта реализирала първата си покупка - чанта за 210 лева!

След краткия полет (час и 20 минути) - ето ни във Виена! Пълно е с посрещачи, които държат табелките с имена. Винаги съм се удивлявала колко елегантни са шофьорите на компаниите. Съзираме табелката на една добре позната нам фирма, с която ни свързва трудно партньорство, и Елеонора, уж на майтап, се нахвърля на човечеца с въпросната табелката, и, докато той се съвзема от шока, я снимаме с него.

Пътуваме до центъра на Виена, натоварени в два шатъл-бъса. Полякините, които са с нас в колата, са леко притеснени, че не носели лаптопи, а ще използват таблети.  Изстивам от ужас - и аз не нося лаптоп! Нина ми казва, че такова изискване пишело в писмото с програмата за нашето посещение, която аз явно съм чела по диагонал.

Имаме около 2-3 часа до първото "заседание". Оставяме си багажа в една зала в хотела, а любезният пиколо-азиатец ни дава разписки.

Това е второто ми пътуване до Виена. И все е "служебно". Обед е. Гладни сме. Яна ни е раздала по 50 евро. Предлага да отседнем в някое заведение, но повечето от нас настояват да вземем нещо набързо от една хлебарница и да се разходим до Двореца Шьонбрун. Вървим по улица (или булевард), наречен Шьонбрюн. Още е рано - към 11 сутринта. Минаваме покрай множество фризьорски и козметични салони, все още затворени в този час. Стигаме и до портите на Двореца. Движим се по широки алеи, кривваме ту надясно, ту наляво в прекрасни поддържани градини с лози и магнолии. Непрекъснато снимаме. Времето е не много студено за лятно - някъде около 18 градуса. Огромни, вековни дървета, стройно подрязани, откъм алеята, някои - като прави стени, други - като стени на тавански стаи - скосени в горната част, ни карат да се запитаме що за машини използват, за да ги поддържат така. Алеите са претъпкани с хора. Има и местни, които тичат за здраве, има и туристи, на групи, има също и карети с коне за разходка, а също - и влакче, срещу скромната сума от 7 евро. Предпочитаме да се разхождаме пеш. Подминаваме огромни цветни тунели, в които можеш да влезеш срещу 3 евро, и кули, на които би могъл да се изкачиш, срещу 7 евро, статуи, водопади, езеро с лилии... Паркът изглежда огромен.  Може би само някой местен виенчанин би могъл да го познава добре. Сещам се за Борисовата градина. Ами не! Твърде рошава, дива и неподдържана ми се струва тя, в сравнение с парка на Шьонбрюн! Нямахме време да влезем в самия дворец обаче.

След изкачването на хълма, откъдето се открива чудесната гледка "Виена на длан", бързаме да се върнем в хотела. Пътьом минаваме през един супермаркет, да купим кафе и шоколад за подарък на близките ни. От опит знам, че тук дори супермаркетите затварят доста рано - към 7.

И ето ни в залата за първото заседание. Шефовете най-после ни разясняват целта на събирането - нашата фирма, състояща се от клонове в България, Полша, Румъния и Чехия, се слива с друга фирма, с клонове в Швейцария и Белгия. Та ето защо е този тийм билдинг. Всеки от нас си тегли листче с името на човек от другата фирма, когото на следващия ден би трябвало да представи пред всички. Мислех, че се шегуват, но както се оказа по-късно - грешах. А прословутите лаптопи ни трябвали, за да ни покажат компютърната система за отчитане на работното време. Повечето колеги вече имаха опит с нея.  Не запомних името на програмата, но моите колеги я бяха нарекли "Вертепа". Нищо повече от една проста екселска таблица, според мен, в която да отбелязват колко време отделят за различните си задачи през деня. "Вертепа" недвусмислено показвал за някои не повече от час-два реална заетост през деня.  Слава Богу, че не мъкнах лаптопа за програма, която дори нямам инсталирана на компютъра си!

Към пет нашият шеф проф. Крейчи беше организирал разходка из Виена с трамвай. Естествено, не с обикновен трамвай, а стар и предназначен за туристически обиколки. В младостта си нашият шеф (който по произход май е унгарец впрочем!)  бил гид и добре познавал Виена. Та той взе микрофона и ни разказваше отляво и отдясно какво да погледнем: красиви масивни сгради, поне четири театъра, Дунава, новата част на Виена... Проф. Крейчи е едър четвъртит възрастен мъж, с шкембе и с дълга бяла коса, вързана на опашка. Само в извънредни случаи слага костюм. Спортна риза, панталон с провиснали колене - в негово лице човек трудно би разпознал богатия собственик на фирма. Ватманът, в сив костюм, мина и ни раздаде билетчетата, разграфени на ситни квадратчета с черни цифрички в тях.

Слязохме в непосредствена близост до ресторанта - типично битово заведение, със стени от дърво и от камък, сервитьорки в "тиролски" носии, дълги маси, край които се настанихме... Виена била регион, прочут с бялото вино. Храната беше добра, но нищо специално. Нямаше ги виенските шницели, нито виенската бира, която бях пила по-рано. Времето бе предостатъчно, за да се отпуснем и да се опознаем. Заговорих се с две много приятни швейцарки от "другата" фирма; запознах се и със швейцареца-шеф, който имал за "таргет да научи моите тайни", разбирай - изтеглил си е листче с моето име. Аз пък трябваше да говоря със секретарката Силвия - емигрантка от Ел Еквадор, пристигнала на 23-годишна възраст в Швейцария и пуснала корени там. Удивих се, когато ми каза, че била на 50 години! Изглеждаше най-много на 35!

Тийм-билдинг-идеите очевидно ги раждаше Линда - жената на швейцареца-шеф (дребна, дългокоса, с вретеновидна фигурка), бивша детска учителка, която сега се занимавала с маркетинга. На следващия ден, разделени на групи, трябваше да опишем, "ако новата фирма е животно, то какво би било". Или - "ако беше предмет..." Или "плод". В моята група един едър млад поляк, с ентусиазъм наложи мнението си, че "новата фирма е катерица", според други колеги -  "акула, но добра, която се храни с ябълки", или - "джипиес" ("ако беше предмет") или - "нар" (ако беше плод) . Така в шеги и закачки тийм- билдингът свърши.

Ани и Нина от нашите хукнаха да купуват подаръци и, естествено, изпуснаха шатъл-бъса за летището. Нашият и швейцарският шеф изпаднаха в тиха лудост. За късмет, двечките хванали после такси (не било много скъпо!) и не успяха да пропуснат полета за България!

По уредбата на летището няколко пъти повториха, че търсят доброволец, който да си отстъпи билета за по-късен полет и щял да получи 200 евро за компенсация плюс настаняване в хотел в центъра на Виена. След недълъг размисъл кой, мислите, се нави? Елеонора, разбира се! Но, уви, нямало как да стане – с вече чекиран багаж!

 Та, "Где е земният рай?" ли ме питате? Знам ли!? Виена? Паркът на Шьонбрун? По-добре да бяхте ме питали "Где е разрушеният Вавилон?" Със сигурност щях да ви кажа!