Връх Миджур

Организацията започна 2 седмици преди събитието, като Дени направи списък с имена и ЕГН-та на всички от групата за граничната полиция. В този пограничен район има строг контрол и не допускат хора, които не са записани предварително. Освен групата от Младежки клуб по пешеходен и вело туризъм (МКПВТ), бяхме дошли няколко човека от организацията СОС (Скоростни охлюви и сие), познати от Ком-Емине и една група от Ловеч, които Ади беше поканила. Понеже не съм приет в младежката организация, покана получих по фейсбук.

Интересно беше, че до последно тези, които бяха приели поканата във фейсбук бяха повече от поканените – „сериозни хора“, коментирахме с Охлювите, където обикновено се отзовават 2-3-ма от 50 поканени :) Имах и личен мотив да изкача върха, все пак почти всеки ден крача по улица Миджур, на път за работа!

Тръгването беше по план в 7 сутринта от Обеля, но понеже нашата кола (Георги, Хриси, Ади, Евгени и аз) се бяхме групирали предварително, решихме да си поспим още 50 минути и да тръгнем от центъра в 7:50. Оказа се, че Евгени беше отпаднал в последния момент (Ади прочете трогателен SMS от 5:30 сутринта, изпратен от кръчмата) и така пътувахме 4-ма до междинната среща в Берковица.

За пореден път се впечатлих от организацията, близо 40 човека в Обеля са успели да се съберат, групират и натоварят в 8 коли за половин час и в крайна сметка стигнаха преди нас в Берковица. Само Тото и Любчо закъсняха. Но Тото е доктор, вероятно е спасявал хора до последния момент. В Берковица Любчо, възмутен от лошата дисциплина на Тото, се качи с нас, заедно с голяма бутилка бира, втората ни за сутринта...

Към 12 часа всички се събрахме в края на село Горни Лом и преминахме през проверката на граничните полицаи. Общо 48 човека, по списък, тръгнахме по пътя към хижа Горски Рай. За мен това беше рекордно голяма група! Но бяхме перфектно организирани с водачи отпред (Дени) и отзад (Мариян), които държаха връзка по радиостанция. По средата пък вървяха главните шефове на МКПВТ – Веси, Дани и Виктор. Ние с Георги гледахме да сме около тях, за да преговаряме по присъединяването ни в клуба. Уви, не помогнаха нито връзките на Жорката с хора от изкуството, нито моите позиции в телекомуникационния бизнес – най-много спонсори, вратата за членство бе здраво заключена!

Резерват Чупрене

Движехме се по коларски път, който се отклони вдясно от река Лом и продължи нагоре, в района на резерват Чупрене. Ограниченият достъп на хора, заради граничната зона, е предпазил този район от вредното влияние на хората. В този резерват са запазени естествени гори на средна възраст над 140 години. От живеещите над 60 вида птици (много от които застрашени) често прелитаха около нас и по-големи видове. Резерватът е известен и като единственото място в България, постоянно обитавано от вълци. Има сигурни доказателства, че тази местност отново се обитава и от най-голямата европейска котка – рис, смятана за изчезнала от България преди повече от 50 години. Предполага се, че рисове са преминали тук от резервата в Сърбия, където през 80-те години на 20-ти век са били повторно заселени. Дори през 2008 г., по невнимание ловци са убили рис в района на Чупрене.

По някое време се стреснахме от лай на много кучета, оказа се, че са група ловци. Бяха изключително доволни от уловените 13 глигана и доста добре почерпени. Но най-много се зарадваха на Ади, която си направи снимки и завърза дружелюбен разговор с тях :) Ловците бяха заели мястото, предвидено за хапване, та се наложи да повървим още малко нагоре до едно слънчево местенце, където опънахме софрите направо на пътя :)

По тези места явно няма много туристи и до хижата не срещнахме други хора, освен част от отбора на Локо София, правещ традиционно скоростно изкачване на връх Миджур. Нагоре ми направи впечателние, че имаше построени доста вили. Една от тях беше особено голяма, със слънчеви панели отпред, по-късно разбрах че се държи от местния бизнесмен Бобоков.

Хижа Горски Рай

Към 18 часа пристигнахме в хижа Горски Рай, за да можем да се насладим на прекрасния залез от пейките пред нея. Скоро, обаче, ни сервираха лошата новина. Хайка колоездачи бяха преминали от тук наскоро и бяха изпили повечето бира. Така, само малцина от групата успяха да вкусят от скъпоценната течност. Отвратени от грозната постъпка, с Жорката не спестихме благословии към колоездачите, които винаги прецакваха нещата – разриват пътеките, пръскат с кал и изпиват бирата на нещастните пешеходни туристи. „Един ще го отнесе за всички“, често обичаме да казваме с него, но тоя с бирата сега беше избягал. Силните думи бяха насочени и срещу част от дейностите на МКПВТ, заради което тук искам да поднеса своите извинения на засегнатите.

Организацията беше перфектна и за настаняването. Част от групата щеше да спи на палатки. Тото носеше на гръб Иранска палатка за 12 души. Аз предпочетох хижата, където имаше стаи 4-ки е една голяма стая за 12 човека. Понеже не съм член на Младежкия клуб, трябваше да давам клетва, че не хъркам, за да ме допуснат до 12-ката. А хижата беше изключително чиста. В стаята имаше мокет (според мен чисто нов или бяха измислили начин да го чистят перфектно след гостите), а по коридорите и в банята – плочки.  Имаше топла вода и сапун, а за всяко легло се полагаше и кърпа.

Дени и Митко носеха китари и традиционно направихме разпявка след вечеря. Отвън, пред хижата имаше полянка с футболно игрище. От там се насладихме на звездното небе.

Лунна разходка

По-късно вечерта изгря и Луната. Беше последен ден от третата четвърт, огряваше толкова силно, че нямаше нужда от допълнително осветление. С Георги решихме да се поразходим надолу и да разгледаме странните къщи в гората. Дали в тях не се крият престъпници, зловещи братя, издирвани от държавата и Интерпол? След нас беше тръгнало едно куче, съвсем естествено, в духа на разговорите, го кръстихме Галя. Луната придаваше особена красота на планинските склонове, беше тихо и спокойно, само звукът от някоя нощна птица прекъсваше безвремието. В сладки приказки, омаяни от нощните гледки, сигурно бяхме вървели половин час от хижата. Но тогава  усетих тежест в мен, вероятно заради обилната вечеря. Не бях взел нищо със себе си, и мисълта, че ще трябва да прекъсна най-прекрасната разходка, заради такава глупост, постепенно прерасна в тревога. Сведох поглед, за да премисля ситуацията и изведнъж, сякаш изпратенa от Небесата, пред очите ми се появи една от най-ценните билки в гората – Овча опашка (Verbascum thapsus). Без да губим време, двамата с Георги, събрахме от безценните листа на растението и се усамотихме за свещенодействие. По това време на денонощието листата са покрити с тънък слой свежа роса и потриването им по кожата действа особено благоприятно за организма...

Като се върнахме в хижата, послушах група Бейрут с Любчо и още опиянен от преживяното, заспах към 3 часа. От тук до края на екскурзията, само при мисълта за Лунната разходка, веднага забравях всички грижи. Не можеше да ме ядосат нито ужасните аларми в 6 сутринта, нито ослепителните светлини в очите, нито дори опустошителното клатене на леглата за събуждане (а аз бях на втория етаж!). Аз спях щастлив и не помръдвах, много над тези неща, докоснат от Небесата...

Към върха

Закусихме палачинки с боровинки и мекици и рано сутринта в 7 бяхме готови за тръгване. Тук загубихме малко повече време, докато се съберем и потеглихме може би след 8, нагоре по стръмна пътека към билото. На около час беше последният извор в планината за целия преход. Трябваше да напълним вода за 10 часа. Нагоре продължихме с музикалния акомпанимент на вокална група Содом, любезно предоставен от Ели, Митко и Сисо.

По билото вървяхме по граничните колчета между България и Сърбия, чак до Миджур. По пътя преминахме няколко върха, имената на които за съжаление не помня. Тогава обирах последните боровинки за сезона и нямах време да разпитвам. После, след бързо похапване, направихме едно стръмно спускане, а след него и голямото изкачване нагоре до върха. С нас неотлъчно продължаваше да върви и кучето Галя.

На връх Миджур имаше силен вятър, така надуха рамото ми, че през следващите дни не можех да си движа едната ръка. Само една паметна плоча на Луйо Адамович, поставена от сърбите, правеше Миджур по-специален от другите върхове. Надявах се да видя от там Дунав, че дори и Карпатите в Румъния, но за съжаление явно времето не беше толкова ясно. И все пак, гледката си я биваше, от страна на България се виждаше долината на Лом, а откъм Сърбия – Бабин зъб и ски пистата. Няколко снимки за спомен, на които Гонзо присъедини Илиян към групата (написан с химикал върху ръката му) и се отправяме надолу.

Сърбите

Тъкмо преди да си направим обща снимка, Ади извика „Сърби“ и няколко човека се втурнахме да ги посрещнем. Запознахме се със Зоран старши и младши, Мирослав и Милия и дори ни почерпиха с тяхната домашна ракия. Зоран и Мирослав бяха от Цариброд, с български лични карти, а Милия беше от Белград. След откъсването на Косово, връх Миджур е останал най-високия връх за Сърбия. От тяхна страна има повече курорти и пътят от най-близките населени места е по-кратък.

Говорих с Милия за името Миджур. Според него името било с турски произход. Когато го проверих се оказа, че е от старобългарски и значи „снежен връх“. Каза ми и за Луйо Адамович – той бил първия човек, който е изкачил върха. Е, малко странно да се е случило чак през 1890... После проверих, че Луйо Адамович е хърватски ботаник. Открил е интересни растителни видове, някои от които точно в района на Миджур, като например редкия вид Сръбска ромонда (Romonda serbica) – растение, което след хербаризиране, дори държано повече от година на сухо, може да се съживи при поливане.

На сбогуване с комшиите си разменихме координати и се разбрахме да се видим отново, когато ходим към Цариброд.

Стръмно спускане

Спускането трябваше да направим по по-пряка пътека надолу, направо към село Горни Лом.

Вървяхме няколко часа, по наклон от близо 30 градуса, през клекове, от билото надолу към река Лом. Пътеката беше с червена маркировка. Тук кучето се затрудни и се наложи да го носят на ръце надолу.

По реката продължихме по чакълест път и точно преди да се стъмни стигнахме до колите. А там ни чакаше човек да прибере Галя. Той беше дошъл заедно с жена си, още от 4 часа следобед. И тук, както в другите села, хората не бързаха за никъде. Оказа се, че истинското име на кучето е Кобра. Тя била избягала от ловците, защото я държали вързана няколко месеца преди да заминат на лов. Според мен истинската причина беше, че ù бе харесала компанията ни. На мен също ми хареса :)